Йенсен моментално я пусна. Хелена се дръпна, извади пистолета и го насочи към отворената врата и нощното небе. Гърмежът бе толкова силен, че имаше чувството, че тъпанчетата й ще се пукнат.
- Спрете, казах! - изкрещя Хелена.
Бодигардовете замръзнаха. Уилсън изчезна в мрака.
Естир се разлая още по-яростно.
Лорънс сложи ръка на рамото на дъщеря си.
- Какво правиш? - Взе пистолета от ръката ѝ и загърна халата ѝ. - Връщаш се с мен в Хюстън, госпожице. Без никакви възражения! - Обърна се към хората си. - Е... хванете го!
Хелена изгледа гневно баща си.
- Той не е направил нищо лошо...
- Полицията го издирва!
- Той е невинен!
- Ти отвлече самолет, Хелена! Здравата си загазила.
- Нещата са много по-сложни, отколкото си мислиш...
- Хелена, седни! - каза баща ѝ. - Успокой се.
- Как ли пък не! - Тя ядосано влезе в спалнята и затръшна вратата. Трябваше ѝ време, за да осмисли нещата.
Лорънс се обърна към Йенсен и нареди:
- Пази я. Да не излиза никъде!
Уилсън изкуцука по пясъка и нагази в топлите води на Мексиканския залив. Бедрото го заболя още повече, солената вода сякаш хапеше раната му. На един от кейовете беше завързана лъскава платноходка. Тя изглеждаше най-добрата му възможност за бягство, стига да успееше да доплува до нея.
Зад него лъчът на фенера се плъзна по пясъка. Уилсън нямаше друг избор освен да се гмурне под вълните.
Как беше възможно Уилсън да е пътешественик във времето?
Хелена се погледна в огледалото. Как беше възможно това? Вгледа се в лицето си и реши, че не прилича на нищо. Толкова много събития за толкова кратко време... а сега Уилсън беше изчезнал. Беше изчезнал! Само при мисълта за това сърцето ѝ се свиваше. Беше се привързала към него и силата на емоциите ѝ я изненада. А ето че сега той просто бе изчезнал от живота ѝ. Направо не можеше да проумее защо се чувства така самотна.
Баща ѝ беше дошъл в опит да постъпи правилно, естествено - и всичко се беше обърнало с главата надолу. В един момент тя тъкмо беше на прага да разбере себе си, а в следващия баща ѝ беше нахълтал и бе съсипал всичко. А и Йенсен... Хелена знаеше, че е бесен заради хотела, който беше избрала.
Йенсен Хемингуей беше най-довереният бодигард на Лорънс. Вината, че се беше забъркала с него, си беше изцяло нейна. Трябваше да е по-разумна. Бяха любовници обаче повече от две години, а баща ѝ дори не подозираше. Хулия знаеше истината, но се бе заклела да пази тайна. Йенсен и Хелена бяха обсъждали обстойно положението - един дявол знае как щеше да реагира Лорънс, ако научеше за връзката им. Това я беше забавлявало, но сега ѝ се струваше усложнение, без което определено можеше да мине. Нещо в нея бе продължило напред, беше съзряло.
Олюля се и се вкопчи в мраморния умивалник - познатата червена мъгла я обгърна. Пак имаше видения. Уилсън беше в беда!
Мракът беше изчезнал. Как бе възможно това?
Уилсън плуваше към някаква яхта. И се давеше! Не! Успя да стигне до яктата и с последни сили се изкатери на задната палуба. Яхтата се казваше „Номер двайсет и осем“. Високата мачта се извисяваше над него, на върха ѝ светеше червена светлина. Уилсън погледна към брега...
И видението изчезна.
Хелена се опита да го върне, но безуспешно.
Хелена изтича навън, но Йенсен ѝ препречи пътя.
- Разкарай се! - каза тя и се опита да го изблъска.
- Не биваше да ме заплашваш - прошепна ѝ той. Явно беше ядосан. - Ами ако Лорънс те беше чул?
- Махни се, Йенсен!
- Какъв ти е проблемът? — Той сграбчи ръцете ѝ.
- Ти си ми проблемът. Разкарай се!
- Защо не ми се обади?
- Казах ти. Между нас е свършено.
Отскубна се от хватката му и тръгна към двора. Баща ѝ беше навън и говореше по мобилния си телефон. Щом я видя, прекъсна разговора, бръкна в джоба си и извади малко оранжево шишенце успокоителни.
- За теб са.
- Няма да ги пия - сопна се тя.
- Трябва. Ще ти помогнат.
Стомахът ѝ беше свит на топка.
- Хапчетата не помагат.
Лорънс впери поглед в нея.
- Доктор Бенетсуд каза, че това лекарство...
Тя го прекъсна:
- Изобщо нямаш представа какво става!
Гледаха се напрегнато.
- Вече нямам нужда от хапчета - уверено заяви тя. - Виденията спряха.
Той я гледаше и мълчеше.
- Дай ми малко време - каза Хелена. - И ще видиш, че знам какво правя.
Лорънс неохотно прибра хапчетата в джоба си.
- Дойдох просто защото се тревожа.
Хелена гледаше към светлините в залива.
- Казах ти да не идваш.
Лорънс се намръщи.
- Хелена, днес сутринта си отвлякла пътнически самолет! Мъжът, с когото си била... ами, убил е полицай. И е сериен убиец!
Хелена си спомни виденията си и поклати глава.
- Не е убил никого.
- Така ли? Къде е самолетът?
Тя го погледна в очите.
- Направихме аварийно кацане в Чичен Ица.
- Аварийно ли?
- Да. Чу ме.
Лорънс я зяпна.
- Как така?
- Ами така. Самолетът остана без гориво и се разбихме.
- Ти... - Лорънс успя да млъкне навреме. - Знаеш ли колко ще ми струва това?
Атмосферата се изпълни с напрежение.
- Много съм разочарован, Хелена. Очаквах повече от теб.
