Отговорът ѝ бе повече пресметнат, отколкото искрен.
- Съжалявам, татко. Нямаше време. Полицията беше по петите ни. Наистина не можех да направя нищо.
- Какво имаш предвид с това „по петите ни“?
Тя посочи към мрака.
- Мен и него.
Лорънс стисна ръката ѝ над лакътя.
- Да не си казала това отново! Чу ли ме? Ще те изкарат съучастничка! Господи, Хелена!
Тя издърпа ръката си.
- Добре. Разбрах те.
Лорънс набра някакъв номер по телефона си, без да спира да говори:
- Изобщо не е добре, Хелена. Но ти си добре, а това е най-важното. - Замисли се за момент. - Познавам Хенсън Манинг, собственика на „Тексас Еър“. Това наистина ще ми струва адски много!
Лорънс се отдалечи на няколко крачки - беше се свързал със Стела да я пита за прекия номер на Манинг.
Йенсен веднага дойде и попита тихо:
- Онзи направи ли ти нещо?
- Не - отсече Хелена.
- А каква е тази синина на лицето ти?
- Казах ти, нищо не ми е направил. - Тя продължи да гледа към водата.
- Ти си почти гола!
Хелена се обърна.
- Работата ти е да охраняваш баща ми. Аз вече не съм твой проблем.
- Не мога да повярвам, че си дошла тук... в този хотел. Това е нашият хотел.
- Господи, Йенсен! Откога си станал толкова сантиментален?
Лорънс приключи телефонния разговор и дойде при тях.
- Какво си шепнете двамата?
Без да обръща внимание на въпроса му, Хелена се обърна към водата. Лорънс проследи погледа ѝ и също се загледа към яхтклуба. Естир лаеше отвътре и драскаше по вратата.
- Кучето вътре чие е? - попита Лорънс.
- Ще го взема в Хюстън - отвърна Хелена.
- Кучето негово ли е? - попита Йенсен.
- На един човек от Бордърсвил. Джордж Уошингтън.
- И как се е озовало с теб? - попита Лорънс.
Един от бодигардовете дотича и докладва:
- Претърсихме навсякъде. Изчезнал е.
Йенсен погледна разтревожено към мрака.
- Съберете се всички. Искам да установите периметър около къщата. Стивънс да поеме главния вход. Вие двамата отзад. Не пускайте никой да припари тук, ясно ли е? - После се обърна към Лорънс. - Препоръчвам да се махаме веднага.
- Не. Ще изчакаме до сутринта - твърдо отвърна Лорънс. - Трябва първо да уредим нещата с полицията. Ще пренощуваме тук. - Обърна се към дъщеря си. - Хелена, трябва да отговориш на въпросите ми... на всичките ми въпроси.
- Ще говоря с управителя на хотела за допълнителна охрана - каза Йенсен. - Онзи побъркан все още се спотайва някъде наоколо. - Погледна многозначително Хелена. - Кой знае какво може да направи.
Хелена обаче вече знаеше отговора.
В далечината една червена светлина се раздвижи равномерно във водата.
Платната затрептяха, после тихо изплющяха и се напълниха с въздух. Яхтата се понесе към открито море. Уилсън най-сетне успя да си поеме дъх и загледа как искрящите светлини на хотел „Американа“ се плъзгат в мрака.
Едва сега забеляза името на платноходката - „Номер двайсет и осем“. Определено беше избрал правилния начин за бягство. Книгата на Исая беше двайсет и осмата в Стария завет. Още един пътепоказател.
Гласът на Бартън отекна в ума му: „Няма такива неща като съвпадения...“
Летище Канкун, Мексико
Частният самолет на Каприарти
28 ноември 2012
09:00
Мисия Исая - ден четвърти
Намръщена, Хелена закопча предпазния колан. Не беше имала видения от Уилсън от снощи и се тревожеше, че никога вече няма да има.
Йенсен се качи последен и затвори вратата. Лорънс и другите трима бодигардове вече бяха заели местата си. Познатият салон на „Бомбардиър“ беше тесен, с кръгли прозорци. Стените бяха покрити с блестяща ламперия. Половината кожени седалки, общо шестнайсет на брой и разделени на три отсека, гледаха напред, а другата половина бе обърната назад. През средата минаваше пътека. Естир беше легнала между краката на Хелена в средния отсек. Имаше нов кожен намордник. Беше неспокойна, докато ѝ го слагаха, но Хелена успя някак да я укроти.
Лорънс се усмихна на красивата млада стюардеса.
- Доматен сок, благодаря. - Обърна се към Хелена. - Ти искаш ли?
Тя завъртя глава.
- Няма смисъл да се тормозиш - твърдо каза той. - Всичко приключи. Прибираме се у дома. И може да върнеш тъпото куче на собственика му.
Хелена не беше казала нито дума цялата сутрин.
- Един ден ще ми благодариш - добави той.
Йенсен седеше с лице към носа на самолета и с гръб към Хелена, като правеше всичко възможно да не я забелязва. Сега обаче не се сдържа и се обърна.
- И като си помисля само, че Мексико ми харесваше.
Хелена въздъхна дълбоко, обърна се към прозореца и се загледа в равната суха писта. Ако последните две минути можеха да се смятат за индикатор, предстоеше й дълго и мъчително пътуване. Отвън силен и постоянен вятър вдигаше същинска прашна стена високо във въздуха.
Капитан Луис излезе от пилотската кабина и тръгна по пътеката. Беше с черни панталони и бяла риза с къси ръкави, с четири нашивки на пагоните. Ръкува се с Лорънс, както правеше винаги, и му докладва подробно преди излитането.
