Командир Висблат седеше сам в кабинета си. Венецианските щори бяха спуснати и в помещението беше сумрачно. Покритото с фурнир бюро пред него беше отрупано с разхвърляни вестници и бележници, разноцветни химикалки, които бяха повече, отколкото би могъл да изпише за цяла година, бутилки вода и опаковки от храни. В цялата тази бъркотия из стаята нямаше абсолютно нищо лично с изключение на няколко справочника за египетските пирамиди, натикани в претъпканата библиотека.
На разчистеното място в средата на бюрото лежеше писмо от кмета на града, в което той описваше отвращението си от отношението към ефрейтор Джеръми Бишоп: „Насочването на оръжие към колега полицай е неприемливо при каквито и да било обстоятелства. Същото се отнася и за стрелба в тавана на залата за инструктаж на ХПУ“.
Висблат се изсмя пренебрежително - имаше да се безпокои за много по-важни неща от заплахата да бъде изхвърлен от поста си. Но това беше второто му порицание за последните три месеца за „непристойно за полицейски служител поведение“. Вече официално се намираше в пробация. Още едно отклонение от правилата и си заминаваше, независимо колко е ценен за градската управа.
Погледът му се спря върху следобедното издание на „Хюстън Кроникъл“: „Полицията издирва сериен убиец”. Беше бесен, че подробности около преследването са изтекли в медиите въпреки изричните му нареждания. Бяха му приписали дори изказване! Пронизителният му поглед се премести върху черния телефон пред него. Висблат търсеше някакъв начин да изпусне насъбралата се ярост. Изхвърча навън с апарата в ръка, повлякъл кабела след себе си. Както можеше да се очаква, хората в коридора се пръснаха, докато крачеше с мрачна решимост напред.
Полицейското управление се помещаваше в претъпкана офиссграда в сърцето на деловия център на Хюстън. Над 1800 души работеха тук денонощно. Мебелировката беше от средата на 50-те - много дърво - и в лабиринта от коридори и тесни кабинети имаше съвсем малко естествена светлина. Макар да беше седалище на правоохранителен орган, цялото управление бе наситено с усещане за безполезност. Колкото и да се опитваха да поддържат контрол в града, престъпността продължаваше да расте.
Висблат вървеше устремно, насочил поглед право напред. През вратата на телефонната централа долиташе мърморенето на гласове. Висблат рязко отвори и запрати яростно телефона във въздуха. Той прелетя през цялото претъпкано помещение, без да улучи никого, и се удари с трясък в отсрещната стена. Парчетата се разлетяха във всички посоки и осеяха пода.
Разговорите прекъснаха и се възцари тишина.
В единия край на помещението, на платформа, издигната на три стъпала над останалото ниво, се намираше отдел „Текущи престъпления“, известен като ТП. Стените бяха покрити с карти, показващи местоположението на всяка полицейска единица в района. Именно тук се координираше преследването на Уилсън Даулинг и се събираха всички сведения. По периметъра на помещението имаше трийсетина телефонисти, които приемаха обажданията и даваха напътствия на стотиците патрулни коли в града. По принцип натоварената централа през последното денонощие се беше превърнала в същинска лудница.
- Кой има задачата да ме държи в течение? - извика Висблат.
Мълчание.
- Добре тогава - каза той. - Кой е дежурният офицер?
- Аз, командир.
Набит, способен на вид мъж с къса кафява коса излезе напред и застана мирно. Детектив Крейг Робинсън беше вторият по ранг в помещението. Зад гърба си имаше повече от двайсет години служба в полицията. Горд тексасец, Робинсън се смяташе за силен и честен човек. Чичо му и брат му също бяха работили в полицията. Едва миналия месец детектив Робинсън беше получил повишение и бе сменил униформата с цивилен костюм.
- Сър, тъкмо щях да ви информирам за хода на издирването - обясни той.
Висблат тежко изкачи стъпалата на ТП, спря точно пред Робинсън и заби показалец в ревера му.
- Знаете ли какво означава да ме държите в течение? - прошепна той. - Означава да ми казвате какво става, мамка му!
- Съжалявам, командир. - Погледът на Робинсън нервно се плъзна из помещението. Всички го гледаха. - Няма да се повтори.
- Когато седя в кабинета си и телефонът не звъни - продължи Висблат, - започвам да се чудя дали ви пука за нарежданията ми. Пука ли ви?
Детектив Робинсън тъкмо бе започнал дванайсетчасовата си смяна и през последните петнайсет минути изучаваше сведенията, за да състави информативен доклад.
- Няма да се повтори, командир - решително рече той. Не беше от хората, които стоварват вината върху другите или си намират оправдания.
Висблат отмести поглед от подчинения си, огледа графиките и нареди сърдито:
- Кажете ми какво става.
Гласовете наоколо отново замърмориха - хората възобновяваха работата си.
