„О, да, то-о-олкова просто!“ - изкрещя с пълна сила вроденият сарказъм на Уилсън. Но ако погледнеше на нещата малко по-сериозно, трудно можеше да определи дали чутото е истина. Бартън звучеше доста убедително. И онзи Рембранд на стената - на пръв поглед оригинал - накара Уилсън да си помисли, че идеята може и да не е толкова смахната. Той посочи картината.
- Оригинална ли е?
Бартън се обърна и погледна произведението на изкуството - бебе в люлката и майка му, която проверява дали е заспало. Отгоре в мрака се рееха ангели и ги наблюдаваха.
- Абсолютно - каза Бартън. — „Светото семейство“. Рембранд я е нарисувал в Холандия през хиляда шестстотин трийсет и пета. Отскоро е в „Ентърпрайз Корпорейшън“. Купихме я от Ермитажа в Санкт Петербург.
- Защо аз? - тихо прошепна Уилсън.
- Какво казахте? - попита Бартън.
- Просто си говоря сам. Позволено е, нали? - Последва дълга пауза. - Значи искате да докажете, че можете да пратите човешко същество да пътува през времето?
Бартън си посочи часовника.
- Да. И иронията в случая е, че не ми остава много време.
„Ще се хвана на хорото“ - помисли Уилсън.
- Правили ли сте го досега?
- Не. Никога не е било правено.
Уилсън закрачи напред-назад покрай прозореца. Май беше любимото морско свинче на всеки, решил да провежда мистериозни експерименти.
- Можете да поискате възнаграждение, каквото не сте и сънували - каза Бартън. - Сигурно никога вече няма да ви се наложи да работите. И определено няма да имате нужда от онази ваша стипендия.
Уилсън много добре знаеше, че всяко ценно нещо си има цена.
- За какво са ти пари, ако не си жив, за да ги харчиш?
- Ще вземем всички предпазни мерки.
- Можете ли да гарантирате безопасността ми?
Бартън пое дълбоко дъх и издиша.
- Не, не мога.
Поне беше честен. Уилсън се загледа през прозореца. Слънцето сияеше като огромна оранжева топка, спускаща се към хоризонта. Небето около него преливаше в цветове и нюанси.
- Бартън, съжалявам. Харесвам ви, без да имам ни най-малка представа защо, но няма начин да ви сътруднича. С нищо не можете да ме разубедите. Зная правата си. Искам да бъда върнат обратно.
Бартън тръгна към вратата; в поведението му се долавяше определено благородство.
- Предлагам ви сделка, Уилсън. Дайте ми двайсет минути. Или ще ви дам убедителна причина да сътрудничите, или ще можете да си тръгнете по собствена воля. Стипендията ви няма да пострада. Какво ще кажете?
Идеално предложение. След двайсет минути Уилсън щеше да пътува обратно към дома си и цялата тази шантава ситуация щеше да е зад гърба му. Нямаше начин резултатът да е друг.
- Много тежки условия поставяте, Бартън - каза Уилсън. - Но за ваш късмет съм склонен да ги приема.
Калифорния, Америка
„Ентърпрайз Корпорейшън",
сграда „Меркурий"
10 май 2081
16:52
13 дни преди опитното прехвърляне
Уилсън следваше Бартън Ингърсън през лабиринт от коридори, стълбища и пропускателни пунктове дълбоко в недрата на сградата. Вървяха вече цели пет минути. Откакто бяха излезли от заседателната зала, Бартън не бе казал нито дума - явно вече не се опитваше да е приятен просто ей така. И това негово мълчание бе някак изнервящо.
Накрая ученият спря и сложи длан върху правоъгълен скенер. Светна зелена светлина и металната врата се вдигна нагоре. Влязоха в малка празна стая. Уилсън не знаеше какво да очаква, докато вратата се спускаше със съскане зад тях. Усети нещо необичайно и разтърка длани. Въздухът беше невероятно сух.
Бартън приближи подобна врата в отсрещната стена.
- Намираме се в камера за изсушаване.
Това обясняваше усещането, но защо трябваше да минават през такава камера? Когато металната врата се вдигна, Уилсън долови от съседната стая някаква странна енергия. Почувства тръпка в гърдите и сърцето си. Загледан в ярката светлина, Уилсън пристъпи в голямо, добре осветено куполно помещение. Изпълваха го редици маси със стъклено покритие - конзоли, някои невероятно дълги, подредени като идеално полегнали плочки за домино.
В конзолите имаше стотици документи от пожълтял пергамент и кожа, притиснати от стъклото. Много от тях бяха със странна форма, имаше и силно повредени. Трошливата им повърхност беше изцяло покрита с черни писмени знаци. Текстът бе на иврит и арамейски.
Гласът на Бартън наруши тишината.
- Свитъците от Мъртво море. Книгите на Стария завет. Това е причината да сме тук.
Уилсън постави длани върху една от масите.
- Тези свитъци са били написани преди повече от две хиляди и триста години - каза Бартън. - И се смятат за едни от най-важните документи в историята на света.
Уилсън много добре знаеше какво представляват свитъците и какво е значението им в историята. Много пъти бе чел за тях.
- Мислех си, че се намират в Йерусалим, в Музея Рокфелер.
