Като се опитваше да не обръща внимание на бележките, Уилсън пробяга оставащите няколкостотин метра до един „Боинг“. Машината бе спряна непосредствено до голямата зала. Вътрешните светлини бяха угасени и под големите колела бяха подпъхнати застопоряващи блокове. Уилсън забави крачка заради умората и обхваналото го благоговение. Огромните сребърни криле на авиолайнера се простираха над него, цилиндричните турбини бяха увиснали ниско под тях. За първи път Уилсън виждаше отблизо „Боинг 747“ — моделът беше престанал да лети много преди раждането му.
Миризмата на керосин изпълни ноздрите му - незабравима, почти приятна, напомняща за по-щастливи времена. Уилям Даулинг, дядото на Уилсън, го беше запалил по старите самолети. Бе поел разноските и за обучението му, защото така можеше да прекарва много време с внука си - или поне Уилсън беше запомнил нещата така.
- Когато летиш в небето сред облаците, танцуваш с ангелите - казваше дядо му. Беше сантиментален дърт кучи син.
Уилсън се усмихна, когато си спомни първия си самостоятелен полет с един стар „Пайпър Уориър“ - същинска гробница, чийто двигател бе навъртял 150 000 часа. Спомни си колко потни бяха дланите му. Духаше вятър, четирицилиндровият двигател се тресеше заплашително и цялата кабина вибрираше. Небето бе ясно. Затворил очи, Уилсън още виждаше дядо си на земята и гордата му усмивка, и как вдига палци, докато Уилсън за първи път насочваше сам машината към пистата. Сега му беше смешно - по онова време се притесняваше повече да не разочарова дядо си, отколкото да не се разбие.
Погледна колесниците на боинга. Задните имаха по осем огромни колела. Бяха направо колосални - гумите бяха по-високи от него. Пред страховита машина като тази малките самолети и планери, с които бе летял, изглеждаха като прашинки - просто не можеше и дума да става за сравнение.
Внезапно в мрака блеснаха фарове и жълта патрулна кола спря само на няколко метра от него. Уилсън се опита да се скрие, но бе твърде късно.
Един мъж с револвер в ръка изскочи от колата и викна:
- Арестуван си! Не мърдай! - Мърморенето на двигателя на колата отекваше в тихата нощ. - Ръцете на тила!
Лицето на Уилсън се обля в пот. Сърцето му заби лудо. Погледна през тъмните очила към сенките, за да намери път за бягство.
- Хвърли оръжието! - извика женски глас.
Объркан, Уилсън присви очи срещу светлината на фаровете.
- Казах: хвърли оръжието! - повтори женският глас, този път по-решително. - Да не си глух, по дяволите?
Охранителят пусна револвера и той изтрака върху настилката.
- Какво правиш? - попита мъжът. - Всички търсят този тип! Той е мой!
- Млъквай! - отвърна женският глас.
От сенките излезе млада жена с пистолет - стройно тяло, руса коса. Движеше се бързо и плавно. Хванала оръжието с двете си ръце, тя го насочи към охранителя и го предупреди:
- Да не си мръднал! - Погледът ѝ се стрелна към Уилсън. - Как се казваш?
Уилсън се взираше в нея, онемял от изненада.
- Как се казваш? - повтори тя. - Уилсън ли?
Той продължаваше да я зяпа безмълвно.
- Чуй ме, идиот такъв! — озъби се тя. - Ти Уилсън ли си, или не?
- Доколкото знам, да - най-сетне успя да отговори той.
Виденията най-сетне бяха довели Хелена при него.
Уилсън наистина съществуваше. За съжаление охранителят я беше изпреварил. Докато разглеждаше Уилсън, Хелена изпитваше единствено разочарование. „Значи се мисли за любовна машина - помисли си тя. - Страхотно!“ Типично за късмета ѝ - човекът от виденията ѝ бе някакъв малоумник.
Точно в този миг охранителят се хвърли към оръжието си. Разнесе се оглушителен гръм, куршумът рикошира до крака на Уилсън и той подскочи като подплашена котка. Осланяйки се единствено на инстинктите си, се метна настрани и клекна зад колесника. Опита се да намери някое тъмно местенце, но изведнъж се озова пред охранителя, който бе минал от другата страна.
Времето сякаш спря ход. Уилсън се взираше в дулото на пистолета.
Изведнъж някакво голямо черно куче се метна с мълниеносна скорост от сенките, захапа дясната ръка на охранителя и го събори на земята. Той изкрещя. За част от секундата русата жена се появи отново и стовари дръжката на пистолета си върху главата на мъжа.
- Естир, пусни го! - заповяда тя и дръпна кучето за нашийника.
Доберманът моментално се подчини.
„Естир?“
Едва сега Уилсън успя да разгледа мистериозната жена. Косата ѝ бе с цвят на светъл мед. Беше доста висока, с правилни черти и високи скули, с малка бенка точно над левия ъгъл на устата. Беше красива, ако не обръщаш внимание на намръщената ѝ физиономия - от онези жени, които те гледат от кориците на лъскави списания, а не зад дулото на пистолет насред летище. Уилсън се опита да се скрие в мрака, да се измъкне, но жената му махна с оръжието си и каза:
- Приятелю, здравата си загазил.
- Благодаря, нямах представа. - Уилсън се огледа, вдигнал високо ръце.
- Дано си наясно колко точно си загазил.
- Знам. Много благодаря. Мога ли да ви попитам откъде знаете името ми?
- Ти сериен убиец ли си? - попита тя.
