Уилсън зави към съзвездието оранжеви и сини светлини. Скоростта им се увеличаваше. Озоваха се на дълга черна ивица. Уилсън избута лостовете на газта максимално напред и тягата се увеличи десетократно и ги прикова в седалките.
Полицейските коли, четири, завиха опасно близко до колесниците.
- Спри! - извика Хелена.
Високо отдясно два бели лъча пронизаха мъглата. Друг самолет се приземяваше на писта, перпендикулярна на тяхната.
Щяха да се сблъскат!
Уилсън погледна таблото - не бяха стигнали скоростта за излитане и съответният индикатор все още не работеше.
- Защо не ни виждат? - извика Хелена.
- Опа! - измърмори Уилсън.
- Какво „опа“?
Уилсън включи сигналните светлини. Те замигаха и приближаващият авиолайнер в последната секунда спря приземяването и се издигна.
Но бяха твърде близко!
Уилсън натисна щурвала напред, за да задържи самолета на пистата и да мине под авиолайнера.
Светнаха предупредителни светлини.
Завиха сирени за предстоящ сблъсък.
Хелена затвори очи и се замоли за чудо.
Авиолайнерът прелетя с рев точно над тях. Турбуленцията ги застигна миг по-късно, повлече самолета настрани и преобърна две от полицейските коли в тревата. Уилсън дръпна с всички сили щурвала към себе си и те полетяха през вихрушката, а крилете застенаха от силата на вятъра. От рязкото издигане Естир се претърколи от пилотската кабина в салона.
На Уилсън му трябваха няколко секунди, преди да осъзнае, че всичко е минало добре и че набират височина. Малкият самолет преодоляваше гравитацията и бързо се издигаше. Кабината се тресеше. Стрелките на циферблатите подскачаха като полудели.
През страничния прозорец Уилсън видя как светлините на летището се смаляват зад тях и намали оборотите. Самолетът полетя хоризонтално и той погледна уредите. След като се увери, че всичко е наред, започна да пробва управлението, за да провери как реагира машината. Усмихна се.
- Подобно нещо не се вижда всеки ден.
- Не мога да повярвам, че си радостен! Та ти току-що отвлече самолет!
Уилсън погледна седящата до него непозната. Изглеждаше малко пребледняла.
- Ние го отвлякохме, забрави ли?
Две полицейски коли спряха в края на пистата, сигналните им светлини примигваха в мъглата. Двамата полицаи слязоха и спряха в светлините на фаровете. Бученето на перките заглъхваше в нощта.
- Висблат здравата ще се ядоса - каза единият.
- Хич не ми се иска да съм на мястото на нещастника, който ще му каже какво се е случило - отвърна другият.
Монотонното бръмчене на двигателите изпълваше кабината. Уилсън изучаваше контролното табло. Самолетът не се различаваше особено от стария „Аеро Ко- мандър“, с който бе летял като момче. Въпросът беше дали разполагат с достатъчно гориво.
- Кой си ти? - попита Хелена и го погледна от съседната седалка.
- Бих могъл да те попитам същото - отбеляза Уилсън и също я погледна. Беше не по-малко любопитен каква е ролята на тази жена във всичко това.
Бреговата линия край Галвестън приближаваше бързо.
- Разкажи ми за виденията, за които спомена.
- Виждам разни неща. - Хелена отпусна глава на облегалката. Известно време се колебаеше и се мъчеше как да му обясни. - Виждам през твоите очи. В това няма никакво съмнение.
- Продължавай...
- Знам, че говоря като побъркана.
- Не говориш като побъркана - излъга Уилсън.
- Все едно съм вътре в теб, в главата ти. - Хелена пое дълбоко дъх. - Виждам през очите ти. И винаги всичко е обгърнато в червена мъгла. От онова, което видях, е цяло чудо, че изобщо си жив.
- Давай нататък...
- Виденията започнаха преди два месеца. Смътни образи, странно буботене, символи. Отначало сякаш нямаха абсолютно никакъв смисъл. А през последните два дни се появи ти. И за първи път успях да видя нещо смислено - ако изобщо може да се нарече „смислено“.
- Кога получаваш тези видения? Можеш ли да ги получиш сега?
- Изобщо не мога да ги контролирам. - Хелена затвори очи и се съсредоточи. - Но за миг видях нещо, докато излитахме.
- През моите очи ли?
- За съвсем кратко. Понякога е само това. Страшно е объркващо. Един вид губя равновесие, защото видението се припокрива с онова, което виждам със собствените си очи. - Последва дълга пауза, докато тя си спомняше видяното през изминалите два дни. - Трябваше ми доста време да разбера какво става. Много странни неща са ти се случили, Уилсън. - Тя поклати ужасено глава. - Щях да те открия по-рано, но психиатърът ми ме натъпка с успокоителни. Мисли, че съм за жълта книжка.
Уилсън я погледна.
- И дойде на летището, за да ме намериш?
- Отидох в дома на Джордж Уошингтън. И там се сблъсках не с друг, а със самия командир Висблат. Най-високопоставеният полицай от ХПУ те преследва. - Тя изгледа пронизително Уилсън. - Заради това, че спиш с жена му ли?
- Джордж ти е казал това, нали?
- Вярно ли е?
- Разбира се, че не!
- Или защото си сериен убиец? - Тя загледа внимателно каква ще е реакцията му.
- Щом виждаш през очите ми, вече знаеш отговора - отвърна Уилсън.
