- Защо всички ме смятат за такъв? - озъби се той.
Огледа се нервно. Не беше време за празни приказки. Доберманът - Естир, изплезила език почти до земята - привлече вниманието му. Много приличаше на кучето на Джордж Уошингтън. Уилсън я посочи и попита:
- Да не би случайно да сте се срещали с един чернокож тип с плитки?
- Господин Уошингтън беше проснат в несвяст от полицията пред дома му. В момента е арестуван.
- Познавате Джордж Уошингтън?!
- Не - отвърна тя. - Но се запознахме, докато търсех теб.
Това поне обясняваше откъде знае името му. Уилсън реши, че загадъчната жена няма да дръпне спусъка - вече щеше да го е направила, ако имаше подобни намерения. Така че свали ръце и тръгна към нея.
- Аз съм Хелена Каприарти - каза тя. - Търся отговори на някои неща.
- Съжалявам, Хелена. - Уилсън прекрачи лежащия в безсъзнание охранител. - Не съм сигурен какво искаш, но трябва да ме оставиш. Полицията ме търси.
- Аз съм също толкова загазила, колкото и ти! - Хелена му препречи пътя. - Имам въпроси.
Уилсън се опита да я заобиколи за втори път.
- Остави ме на мира. Не разбираш ли, че всичко това е някаква ужасна грешка?
Хелена тръгна след него през някакви празни колички за багаж към сградата на терминала и попита:
- Къде отиваш?
- Не те бива да слушаш, а?
- Трябва да отговориш на въпросите ми. Само така ще мога да разбера какво става, по дяволите!
- Какво има да му се разбира? - пренебрежително отвърна Уилсън.
- Искам да разбера защо имам видения, в които гледам през твоите очи!
Той забави крачка.
- Какво?
- Виждам през твоите очи! - Тя посочи слепоочието си с дулото на пистолета. - Между нас има някаква телепатична връзка. Не знам какво е. Но ще ти кажа едно - забъркал си се в много странни неща, Уилсън, или както там ти е името. Видях катастрофата на магистралата. Видях бягството ти от болницата. - „Поне донякъде“, поправи се тя наум. - Видях и как гостува на онзи малоумник Джордж Уошингтън. - Вече знаеше, че е привлякла вниманието му. - Има неща, които искам да разбера. И няма да те оставя на мира, докато не получа отговори.
Уилсън отново закрачи. Не искаше да повярва на ушите си.
Хелена бръкна в джоба си, извади шофьорската карта, която бе намерила във външната баня, и я тикна под носа му.
- Помниш ли Джак Болтън?
Полицейски автомобили влетяха през портала на летището и се разгърнаха. Сини и червени светлини замигаха в мъглата. Уилсън побягна.
- Чакай!... - извика Хелена.
Уилсън отчаяно търсеше нещо с перки; дори и да искаше, не можеше да управлява турбинен самолет.
Полицейските коли се приближаваха.
Младата блондинка и доберманът с лекота го следваха. Когато зави на ъгъла, Уилсън видя малък сребрист самолет - „Сааб 340“. Беше миниатюрен в сравнение с останалите машини на летището и на опашката му имаше надпис „Тексас Еър“. Уилсън замръзна в сенките и го огледа. Вътрешното осветление беше включено и металната стълба за пътниците беше спусната. Уилсън никога не бе управлявал точно такъв модел, но познаваше достатъчно добре устройството му, за да е сигурен, че ще успее да го издигне във въздуха. Самолетът бе малък според пътническите стандарти - за недалечни полети, двумоторен, с ниско поставени криле, способен да превозва двайсетина души плюс екипажа. Наземният персонал тъкмо бе разтоварил багажа и затваряше вратата на товарния отсек. Уилсън заключи, че самолетът току-що е кацнал и пътниците вече са слезли.
Естир небрежно легна между краката на Уилсън, докато той чакаше в мрака подходящ момент за действие. Хелена също гледаше към самолета. Беше разтревожена.
- Да не си решил да отвличаш самолет?
Той мълчеше. Наземният персонал си тръгна.
- Сам ли смяташ да го управляваш?
- Сигурен съм, че ще мога.
- Или можеш, или не.
- Мога.
- Не се засягай, Машино за любов, но не приличаш особено на пилот.
Внезапно се появи една от полицейските коли. Уилсън сграбчи Хелена за ръка и бързо я дръпна в сенките. Колата мина само на метри от тях и освети стената на терминала. През цялото време Хелена държеше пистолета си притиснат в слабините на Уилсън, с пръст върху спусъка.
- Ако ще ме застрелваш, по-добре в сърцето - спокойно каза той и побутна оръжието нагоре.
Полицейската кола изчезна зад ъгъла и Хелена го изблъска назад и изсъска:
- Да не си ме докоснал!
- Разкарай се и няма да ми се налага да те докосвам! - Уилсън отново насочи вниманието си към самолета. В пилотската кабина имаше поне един човек.
- Защо носиш слънчеви очила? - попита Хелена. - И без това е тъмно.
Уилсън не обърна внимание на въпроса ѝ, а каза:
- Този самолет е най-добрият ни начин да се измъкнем.
- Ти скри шофьорската карта в стената и аз я намерих! - възкликна Хелена. - А ти дори не изглеждаш изненадан!
- Спокойно, достатъчно съм изненадан. Но както виждаш, в момента имам други грижи. Добре, предлагам ти сделка. Помогни ми да отвлека самолета и ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш. Съгласна ли си?
- Откъде да знам, че мога да ти имам доверие?
