Дръжката на пистолета стърчеше от джоба на халата ѝ. Тежкото оръжие теглеше дрехата надолу и я разтваряше отпред. Почти половината от лявата гърда на Хелена беше оголена. Имаше прекрасна кожа — нещо, което Уилсън бе забелязал още при първата им среща. Той посочи и преглътна.
- Няма да е зле да си оправиш халата. Не че се оплаквам...
Внезапно смутена, тя се обърна, загърна халата си и върза колана по-здраво.
- Винаги ли ходиш въоръжена? - попита Уилсън.
Хелена го изгледа изпепеляващо.
- Ако сама не се погрижа за себе си, кой ще го направи?
- Интересен начин да гледаш на нещата.
- Стига си сменял темата! - избухна тя. - Искам да знам какво става!
На Уилсън му трябваше известно време, за да преглътне отново.
- Виж, вече ти казах - сериозно рече той. - Не знам как да ти обясня какво става.
- Ами опитай - изсумтя тя.
Мислите на Уилсън се върнаха към телефонния му разговор с мистериозния командир Висблат. Възможно ли бе някой наистина да е бърникал втория портал? За момент се разтревожи, но после си спомни съвета на Бартън: „Не позволявайте на никого да ви попречи да изпълните мисията си”.
Колкото по-дълго мълчеше Уилсън, толкова повече растеше раздразнението на Хелена. Накрая тя не издържа.
- За главата ти е обявена награда от един милион долара, Уилсън! Трябва да ми кажеш какво става, по дяволите! - Бузите ѝ пламнаха. - Господи! Днес едва не ни убиха. Поне ми обясни защо! Видях какво направи в онази пирамида. Видях те!
Уилсън отпи глътка вода. Вече беше чувал всичко това.
- Имаш ужасен характер, да знаеш.
- Заслужавам да чуя истината!
- Къде е Еетир? - попита Уилсън и се огледа за кучето.
Хелена затвори очи и се овладя да не избухне отново.
- Затворих я в другата стая - каза тя, внезапно изгубила желание да се разправя с него. - Едва не нападна едно момче от прислугата. Джордж беше прав - тя не си пада много по бели.
- Виж... - Чувството за вина загриза Уилсън. - Благодаря ти, че ме спаси - каза той искрено. - Наистина. Щях сериозно да загазя, ако не беше ти. Начинът, по който се справи с онези войници, беше изумителен.
Внезапно на лицето на Хелена се изписа болка.
- Така се справяме с грешките си - каза тя. - Развиваме се.
Уилсън се обърка.
- Какво искаш да кажеш?
Хелена се извърна.
- Нищо. - Заби поглед в пода. - Но ще ти кажа следното. Ако тогава знаех онова, което знам сега, нещата щяха да са различни.
- Какво щеше да е различно?
- Майка ми... щеше да е жива, ако не бях аз. - Погледна го в очите. Лицето ѝ беше безизразно, като изсечено от гранит, прекрасно в тъгата ѝ.
Уилсън реши да не задава повече въпроси. По-добре беше тя сама да реши дали ѝ се говори.
Хелена не разбираше защо се е разкрила така пред него. Единственият човек, пред когото бе говорила за майка си, беше д-р Бенетсуд. И то най-вече защото трябваше да го прави.
В този момент Уилсън осъзна, че не носи слънчевите си очила. За миг го обзе паника.
- Къде са ми очилата? - каза той и започна да рови в завивките. - Трябват ми.
- Защо винаги сменяш темата? - Хелена стовари юмрук върху леглото. - Аз бях честна с теб!
Уилсън сграбчи китката ѝ и я стисна.
- Не разбираш. Важно е.
- Ти си много, много сбъркан! - Хелена се освободи от хватката му, излезе и след секунди се върна с очилата му. Уилсън посегна да ги вземе, но тя се дръпна назад. - Не толкова бързо! Кажи ми защо трябва да ги носиш непрекъснато? Не е по лекарско предписание... и изобщо нямаш вид на човек, който се увлича по мода. - Доближи очилата към него, сякаш го дразнеше. - Ако случайно не си забелязал, навън е тъмно.
- Дай ми ги!
- Не! Кажи ми за какво са ти.
- Защо не опиташ отново да ме заплашиш с пищова си?
- Може и да го направя! - Хелена хвърли очилата на леглото и излезе ядосана от стаята.
Уилсън си ги сложи с огромно облекчение и се просна на леглото. От съседната стая се чуваше бръмчене на сешоар. Изведнъж се засрами от начина, по който бе реагирал. Сешоарът най-сетне спря и Хелена влезе пак. Косата ѝ бе като блестящо злато.
Уилсън заговори още преди тя да успее да отвори уста.
- Ако ти разкажа всичко, няма да ми повярваш.
- След като те видях какво правиш, ще повярвам на всичко - каза тя сериозно и застана до леглото с ръце на кръста.
Уилсън прочисти гърлото си.
- Трябва да нося слънчевите очила, защото съм уязвим, ако хората ме погледнат в очите. - Говореше съвсем прозаично. - Имам слабост, която подбужда другите да ме нападнат. Знам, че е трудно за вярване. - Потърка натъртеното си и насинено лице. - Защо според теб ядох пердах толкова много пъти през последните два дни?
- Сещам се за доста причини.
- Много смешно. - Уилсън се усмихна насила и продължи още по-сериозно: - Онези мъже в Чичен Ица ме нападнаха, защото ме погледнаха в очите.
На Хелена изведнъж ѝ призля, като си спомни ужасния побой, който беше понесъл. Никога не беше виждала подобно нещо.
- Как е възможно? - попита тя. - Нарочно се правиш на идиот, за да ме объркаш.
Уилсън я погледна в очите.
