- Хората ме нападат. Това е.
- Тогава защо си свали очилата?
- Нямах избор - честно отвърна той. - Бяха се нахвърлили върху теб.
- Но... ако това е вярно, защо аз не те нападнах?
- Не знам.
- Няма никаква логика.
- Съгласен съм с теб.
- Защо ти се случва това? И защо точно сега?
Уилсън пое дълбоко дъх.
- Това, което ще ти кажа, е истината... - Той повдигна очилата си. - Аз съм част от експеримент, който се обърка.
Замълча, за да намери подходящите думи.
- Какъв експеримент? - подкани го Хелена.
- Пътуване във времето.
Тя се изсмя.
- Вярно е. - Беше очаквал, че тя няма да му повярва. - Когато ме пратиха назад във времето, малка част от мен се изгуби. Затова съм уязвим. Прехвърлянето ме лиши от един елемент и очите ми имат слабост. Когато поглеждат право в тях, хората изпитват непреодолимо желание да ме нападнат. Нарича се „тракеноидна реакция“. Генетично хората са програмирани да унищожават слабостта. Онези в Чичен Ица не бяха изключение.
- Тогава защо аз не те нападнах?
- Не знам. - Уилсън сви рамене. - Не зная достатъчно за реакцията.
Хелена замълча за момент, за да осмисли казаното. Да, това определено бе най-нелепото обяснение, което бе чувала. И въпреки това му вярваше.
- Казвам ти истината, Хелена. И знаеш ли какво? Дори не ми пука дали ми вярваш. - Уилсън отново се зае с храната.
Зашеметена, Хелена седна на леглото до него.
- Никой с целия си ум не би могъл да измисли подобна история. - Минаха няколко секунди. - Вярвам ти - искрено каза тя и го погледна. - Уилсън, съжалявам за начина, по който се държах. Просто ставам нервна, когато не зная какво става.
- Няма прости неща - рече той.
- Командир Висблат как се вписва във всичко това?
- Не знам.
- Значи не спиш с жена му? - попита тя за всеки случай.
Уилсън се изкиска.
- Не. Не спя.
- Е, поне това е добра новина.
Честно казано, Уилсън вече се чудеше дали е постъпил правилно, като ѝ бе казал истината.
- Едно е сигурно - решително заяви той. - Вече ти казах повече, отколкото би трябвало. Ти твърдеше, че искаш да знаеш какво става. Е, вече знаеш. И ако имаш късмет, скоро няма да ме има и ще можеш да се върнеш към нормалния си живот.
- Мога да ти помогна - предложи тя.
- Вече ти се натрапих предостатъчно.
- Ти се нуждаеш от помощта ми - твърдо заяви тя. - Не случайно между нас има връзка. Замислял ли си се за това?
Уилсън не го искаше - беше прекалено. Стана предпазливо от леглото и тръгна към дрехите си, спретнато сгънати на един стол. Кракът го заболя ужасно.
- Във всичко това са замесени сили, които не мога да контролирам. - Облече риза с надпис „Хотел Американа“ на джоба на гърдите. - Трябва да тръгвам.
Внезапно видя проблясване на фенерче отвън, изключи нощната лампа и стаята потъна в мрак.
- Имаме си компания! - каза той разтревожено, клекна и се взря през прозореца.
Хелена дойде при него и се вгледа в мрака, но не видя нищо.
- Активирай Опосум - прошепна Уилсън.
Светът се преобрази в степени на сивото и всички тайни, спотайващи се в тъмното, станаха явни. Няколко мъже - петима - се приближаваха бързо през безупречно поддържаната морава.
- Въоръжени са! - каза Уилсън. - Да се махаме оттук!
Хелена присви очи в сумрака. - Нищо не виждам.
- Петима са и идват насам. Просто ми повярвай...
Хелена набързо навлече панталоните си под халата и затъкна пистолета в колана си.
Уилсън тихо отвори стъклената врата към вътрешния двор и прошепна:
- Насам! - Мъжете вече се приближаваха до предната врата. - Бързо!
Внезапно отвън се чу приглушен глас:
- Хелена! Отвори!
Тя се обърна.
- Татко?!
- Отвори веднага!
Хелена се обърна към Уилсън.
- Всичко е наред. Това е баща ми.
Вратата отлетя с трясък и някой светна лампата в антрето. Ярката светлина заслепи Уилсън. Въоръжените мъже нахълтаха във вилата.
- Чакай, татко! - извика Хелена. - Чакай!
В съседната стая Естир се разлая яростно.
Хелена веднага позна първия мъж, който влезе тичешком през вратата. Познаваше до болка тази гъста черна коса, късо подстриганата тъмна брада и пронизителните тъмни очи. Йенсен Хемингуей!
- Спрете! - изкрещя тя. - Спрете!!!
- Имаш много да обясняваш - изръмжа Лорънс. Дъщеря му беше почти гола, халатът едва я прикриваше. Лорънс зърна и някакъв мъж - непознат мъж - във вътрешния двор.
- Ето там... хванете го! - извика той. - Бързо! Хванете го!
Хелена се опита да им препречи пътя, но Йенсен бе прекалено бърз и успя да я сграбчи през кръста и да я дръпне настрани.
- Той е приятел! - извика Хелена.
Тримата бодигардове профучаха покрай нея и Хелена осъзна, че Уилсън е загазил. Щяха да го хванат и да му махнат очилата.
- Бягай! - изкрещя тя.
Полуослепеният от светлината Уилсън я чу и се запрепъва по тревата около плувния басейн.
Йенсен я държеше здраво.
- Пусни ме - изсъска Хелена. - Пусни ме или ще кажа всичко на баща ми!
