— Нямате право да ме снимате, вие сте в частна собственост.
— Вече не сме — усмихна се Амая, сочейки краката на жената, която бе излязла от двора и стоеше на тротоара.
— Проклета мръсница, ще си платиш, ще си платиш и още как — развика се тя и заотстъпва към къщата.
Амая се засмя.
— Само още един въпрос. Тази кола ваша ли е? — попита тя и посочи паркирания до тротоара пред къщата автомобил. — Ечайде, ако обичаш, направи няколко снимки, пътят е общинска собственост.
Виковете на акушерката бяха прекъснати от трясъка, с който тя хлопна вратата отвътре.
Амая беше доволна. Докато описваше с колата острите завои към Орабидеа, си мислеше, че за пръв път от няколко дни работата ѝ даваше резултат. Бе решила отново да посети, и то пак сама, любезната съседка, която толкова много ѝ бе помогнала: ако ѝ се появеше с още двама полицаи, можеше да разруши установената помежду им близост. Докато се катереше по стръмните пътища, поглеждаше отегчено джиесема си, който от време на време губеше напълно покритие. Беше звъннал три пъти, но и в трите случая връзката се бе разпаднала още щом вдигнеше. Шофираше доста бързо и когато стигна до най-високата точка, потърси незалесено място и набра номера на Ечайде.
— Няма да повярвате, шефке, един затворник наръгал с нож Еспарса преди няколко часа. Закарали са го в болницата в много тежко състояние, не вярват да оживее.
Познатият коридор на „Спешна помощ“ ги посрещна с типичната си миризма на дезинфектант, със зелената линия на пода, сочеща маршрута, и необяснимото постоянно течение по коридорите. Дали защото посрещаха високопоставен полицейски служител, но този път за лекарския рапорт бяха отделили малък кабинет. Вътре бяха директорът на затвора, двама униформени надзиратели, двама млади лекари, вероятно стажанти, две медицински сестри и доктор Мартинес Лареа. Когато Йонан и Амая влязоха в кабинета, усещането за абсурдно струпване стана още по-осезаемо.
С доктор Мартинес Лареа бяха стари познайници. Той беше високомерен женомразец, убеден, че принадлежи към по-висш вид, кръстоска между лекар и мачо, и вероятно е прескочил някое и друго стъпало от еволюцията. Преди около година, докато работеше по случая „Басахаун“, Амая се бе спречкала сериозно с него. Още като влезе, го изпепели с поглед и изпита тайно задоволство, когато го видя да навежда леко глава; от този момент нататък докторът говореше, обръщайки се главно към нея, макар и без да я поглежда в очите за повече от две последователни секунди.
— Пациентът Валентин Еспарса бе приет в болницата днес, в дванайсет и четиресет и пет минути, с дванайсет дълбоки прободни рани в областта на корема, причинени от тъп и издължен предмет. Някои от срезовете бяха засегнали жизненоважни органи и поне два основни кръвоносни съда. Беше вкаран по спешност в операционната, опитахме се да спрем кръвоизлива, но получените наранявания осуетиха усилията ни. Валентин Еспарса почина в тринайсет часа и десет минути.
Докторът сгъна листа, от който бе прочел част от данните, измърмори някакво извинение и напусна кабинета, последван от целия медицински екип.
— Искам да говоря с вас — обърна се Амая към директора на затвора, без да обръща внимание на пребледнялото му лице и загрижения вид.
— Може би по-късно — предложи той. — Трябва да уведомя семейството, съдията…
— Още сега — отсече тя, докато отваряше вратата и се обръщаше към другите. — Господа, бъдете така любезни да ни извините за момент…
Когато останаха сами, директорът се отпусна на един стол, видимо покрусен. Тя се приближи и застана пред него.
— Можете ли да ми обясните какво, по дяволите, става във вашия затвор? Обяснете ми как е възможно за един месец пред очите ви да умрат трима охранявани от вас затворници, свързани с разследваните от мен случаи, двама от тях само през последната седмица? — Директорът не отговори, вдигна ръце и закри лицето си. — Доктор Берасатеги беше изключително умен и макар че Гаридо беше абсолютен дивак, мога да разбера, че е трудно да се попречи на човек, който е решил твърдо да се самоубие. Необяснимо е обаче, и това би ви го казал дори най-неопитният управник на наказателен център, как сте могли да поставите човек, обвинен в убийството на собственото си дете, при углавните престъпници… Та вие сте го осъдили на смърт! И няма да спра, докато не установим отговорностите.
Директорът като че ли реагира: отдели решително ръце от лицето си и ги скръсти умолително пред нея.
— Не беше при углавните, разбира се, аз не съм глупак. От влизането му в нашия затвор са спазени всички правила за безопасност, беше в отделна килия, под денонощно наблюдение, при активирани предпазни мерки срещу евентуално самоубийство, съкилийникът му беше тих и кротък човек, на когото можеше да се разчита. Излежаваше присъда за измама и предстоеше да излезе само след месец.
— Тогава как си обяснявате случилото се? Кой е имал достъп до него? Кой го е убил?
