— Оставих ти три съобщения.
— Не съм получила нито едно — отвръщам с разтуптяно сърце. Седмици наред се измъчвах, че след онзи купон тя вече не иска да ме чуе. Много страдах, но накрая си казах, че така е по-добре. Хана се е променила, вероятно няма какво повече да си кажем.
Тя впива поглед в мен, опитва се да прецени дали казвам истината.
— Каръл не ти ли каза, че съм те търсила?
— Не, кълна ти се. — И ми става толкова леко, че се засмивам с глас. В същия момент разбирам колко много ми е липсвала. Дори и когато ми се сърди, аз знам, че тя е единствената, която е избрала да бъде с мен не заради роднински връзки, задължения и други неща, които според книгата „Ш-ш-т“ са изключително важни, за разлика от всички останали — Каръл, братовчедките ми, другите момичета от „Света Ана“, дори и Рейчъл, — които разговарят с мен само защото така трябва. — Нямах представа.
Но Хана не се усмихва. Свива вежди и казва:
— Нищо, не е кой знае какво.
— Слушай, Хана…
Но тя ме прекъсва:
— Казах ти, не е кой знае какво.
Скръства ръце и свива рамене. Не знам дали ми вярва, или не, но е ясно, че нещата наистина са се променили. И това не е щастлива среща за подновяване на приятелството ни.
— Значи ти изпратиха списъка?
Сега тонът й е подчертано любезен, дори официален, и аз възприемам същия.
— Да. Брайън Скарф. И аз приех. А ти?
Тя кима. Едно мускулче в ъгъла на горната й устна потрепва почти незабележимо.
— Фред Харгроув.
— Харгроув? Като кмета?
— Да. Това е синът му — кима тя и отново отмества поглед.
— Уау! Поздравления! — казвам искрено изненадана. Сигурно ги е разбила на оценяването. Всъщност в това няма нищо изненадващо.
— Да. Какъв късмет, нали?
Гласът й е лишен от всякакви емоции, не долавям и сарказъм. Но тя наистина е късметлийка, независимо дали го съзнава, или не.
Това е самата истина и аз я приемам: въпреки че стоим на един тротоар, двете сме на стотици километри една от друга.
„Започвате с различен старт и ще завършите на различни места“, гласи една стара поговорка и Каръл обича да я повтаря. Чак сега разбирам колко истина има в нея.
Може би това е причината леля да не ми каже, че Хана ме е търсила. Звъняла е три пъти, няма как да е забравила, Каръл е много точна в тези работи. Може би се опитва да ми помогне да стигна по-бързо до неизбежния край, да доведе нещата до логичния им завършек, когато аз и Хана няма да бъдем вече приятелки. Знае, че след процедурата общото ни минало ще изчезне, защото спомените няма да са толкова силни и тогава между нас няма да остане нищо. Вероятно се опитва да ме предпази по свой си начин.
Няма смисъл да се карам с Каръл. Тя няма да отрече нищо. Ще ме погледне спокойно и ще изрецитира някоя от мъдрите мисли в книгата „Ш-ш-т“: „Чувствата не са вечни. Времето не чака никого, човекът трябва да върви в крак с него“.
— Вкъщи ли си отиваш? — пита Хана. Все още ме гледа, сякаш съм непозната.
— Да — кимам и соча към тениската си. — Мислех, че ще се добера до нас, преди да съм ослепила някого с това.
На лицето й най-после се появява усмивка.
— Ще те изпратя — решава тя за моя изненада.
Известно време вървим мълчешком. Не бе далеч от дома и започвам да се страхувам, че ще изминем цялото разстояние в мълчание. Никога не съм виждала Хана толкова тиха и това ме изнервя.
— Къде си ходила? — питам, колкото да кажа нещо. Хана потръпва до мен, сякаш съм я събудила от дълбок сън.
— Бях на Ийст Енд — казва тихо. — Работя за тена си.
Допира ръка до моята и аз забелязвам, че е поне седем степени по-загоряла от моята, която е бяла като сняг, може би с малко повече лунички, отколкото през зимата.
— Я се виж — усмихва се тя и този път усмивката й е истинска.
— Нямам много време за плажа — смънквам и се изчервявам.
За радост, Хана не забелязва смущението ми или поне не го показва.
— Знам. Търсих те.
— Наистина ли? — поглеждам я крадешком.
Тя извърта очи и аз тайничко се радвам, че си възвръща нормалното поведение.
— Не че съм те търсила специално. Но бях там няколко пъти и не те видях.
— Напоследък работя много — казвам, но не добавям: „за да не ходя на плажа“.
— Тренираш ли?
— Не. Много е горещо.
— Аз също. Мисля да си дам почивка до есента.
Изминаваме няколко крачки в мълчание. После Хана присвива очи и накланя глава.
— Какво друго?
Въпросът й ме хваща неподготвена.
— Какво имаш предвид с това?
— Имам предвид, каквото казвам. Какво
— Аз… никъде. Нищо не правя.
Точно това е целта на занятието — да се пазя от всякакви неприятности, да правя колкото може по-малко — но отговорът ми ме натъжава. Лятото минава бързо, дните изтичат, преди да съм имала възможност да им се насладя. Август вече наближава. Още най-много пет седмици, после вятърът отново ще донесе дъжд, а златото ще поръби листата на дърветата.
— Ами ти? Доволна ли си от лятото си?
— Нищо особено — вдига тя рамене. — Вече ти казах — ходя често на плаж. Понякога гледам детето на семейство Фарел.
— Нима? — вдигам невярващо вежди.
