Два дни по-късно получавам официално съобщение: ще прекарам остатъка от живота си с Брайън Скарф, чието хоби е да „гледа новините“ и „виртуален бейзбол“. Той планира да работи в „електрификацията“ и очаква един ден да заработва по 45 000 долара. Заплата, с която ще може да отгледа „две или три деца“. Двамата ще се сгодим през есента, преди учебната година в колежа да започне. Когато завърша, ще се оженим.
Цяла нощ спя, без да сънувам. На сутринта се събуждам свежа, но много объркана.
Преди откриването на лечението, болестта развила такава вирулентност и се разпространила толкова много, че било цяло събитие човек да достигне зрелост, без да се зарази от
Хората усещали толкова голяма нужда от защита и облекчение от болестта, че започнали опити с билки и други препоръчвани от народната медицина съставки, които само по себе си били смъртоносни, пиели опасни за здравето смеси от различни медикаменти, синтезирани в силно пристрастяващи и често водещи до фатален изход субстанции.(виж „Народната медицина през годините“)
Откриването на Процедурата за лечение на делириум обикновено се приписва на Кормак Т. Холмс, невролог, член на първоначалния Консорциум на Новите учени и един от първите пророци на Новата религия, който учи, че Светата Троица са Бог, Науката и Редът. Няколко години след смъртта му Холмс е канонизиран, тялото му е балсамирано и изложено в монумента „Вси светии“ във Вашингтон (виж снимките на страница 210–211).
Една задушна вечер в края на юли се връщам у дома след работа в „Стоп ен’ Сейв“ и чувам някой да ме вика. Обръщам се и виждам Хана да тича надолу по хълма.
— И какво сега? — казва задъхано, когато се приближава. — Ще ме подминеш ли?
Бойкота в гласа й ме изненадва.
— Не те видях — отвръщам, което си е самата истина.
Днес съм много уморена. Правихме ревизия на магазина, свалихме и качвахме по рафтовете памперси, консерви, тоалетна хартия и какво ли не, броихме всичко по няколко пъти. Ръцете ме болят и като затворя очи, виждам баркодове. Толкова съм изтощена, че не ми пука за лекетата по фирмената тениска, най-малко десет размера по-голяма от моя.
Хана поглежда встрани и захапва горната си устна. Не съм говорила с нея от онази вечер на купона и сега се чудя какво да кажа, търся нещо обикновено, ежедневно. Просто е невероятно, че само преди няколко седмици е била най-добрата ми приятелка, че сме били неразделни, споделяли сме си всичко и че след това съм се прибирала вкъщи с подуто от смях гърло. Сега ми се струва, че между нас има стъклена преграда, невидима, но непробиваема.
Най-после измислям и казвам:
— Получих списъка си.
Но в същото време Хана също заговаря:
— Защо не ми отговори?
И двете се сепваме и започваме отново в един глас.
Аз казвам:
— Ти си ми звъняла?
А Хана:
— Знаеш ли вече резултата?
— Първо ти — казвам аз.
Хана е притеснена.
Поглежда към небето, после към малкото момиченце на другия тротоар в бански костюм, поне два размера по-голям от нейния, после към двамата мъже, които прибират боклука с камион в долния край на улицата навсякъде, но не и в мен.
