Хана не обича малки деца. Винаги е казвала, че са много лигави и лепкави, като дъвчащ бонбон, стоял дълго в нечия ръка.
Тя прави гримаса.
— Да, за съжаление. Нашите решиха, че трябва да набера малко „опит в семейния живот“ или нещо подобно. Знаеш ли, учат ме как да се оправям със семейния бюджет? Трябва да разпределя шейсет долара за сметките за цяла седмица, това щяло да ме научи на отговорност, или беше на нещо друго, не помня.
— Защо ти е това? Ти никога не си имала бюджет?
Не искам да звуча хапливо, но ето че и тук разликата между нас е очебийна.
Отново се умълчаваме. Хана присвива очи срещу слънцето и поглежда встрани. Може би се дължи на факта, че лятото отминава толкова бързо, и това ме потиска, но спомените нахлуват бързо, размесват се в съзнанието ми като тесте карти: Хана отваря вратата на тоалетната в онзи първи ден на втори клас, скръства ръце и пита: „Това е заради майка ти, нали?“; Хана и аз будуваме до среднощ в един от малкото случаи, когато ни позволиха да спим заедно, кискаме се и си представяме всевъзможни варианти за предложени от оценителите партньори: президента на САЩ, звездите от любимите ни сериали; аз и Хана бягаме една до друга, пръстите на краката ни докосват тротоара в пълен синхрон, сърцата ни бият ведно; аз и Хана сърфираме на плажа, после по пътя към дома си купуваме три топки сладолед и спорим дали е ванилов, или шоколадов.
Бяхме неразделни повече от десет години, но всичко ще свърши с един разрез на скалпела, с един пуснат в мозъка лазерен лъч и блясъка на хирургическия нож. И целият ни живот, всичко, което е било важно досега, ще отлети като балон. След две години, не, след два месеца с Хана ще се разминаваме по улиците само с леко кимане — различни хора, различни светове, две звезди, разделени от километри тъмно пространство.
Нещо не е наред с тази сегрегация. Трябва още от началото да ни защитават от хората, които накрая ще ни изоставят, от онези, които ще изчезнат от живота ни или ще ни забравят.
Може би Хана също усеща това, защото неочаквано казва:
— Помниш ли плановете ни за това лято? Всички неща, които си казахме, че ще направим?
— Да влезем в плувния басейн на „Спенсър“…
— И да плуваме по долно бельо — довършва Хана.
— Да прескочим оградата на фермата Черихил…
— …и да ядем кленов сироп направо от кацата.
— Да пробягаме цялото разстояние от хълма до старото летище.
— Да отидем с велосипедите до Сисайд Пойнт.
— Да намерим въжената люлка, за която ни разказа Сара Милър. Онази зад реката.
— Да се вмъкнем в киносалона и да изгледаме четири филма един след друг.
— Да довършим най-после голямата мелба в „Мая“. — Усмивката ми сега е двайсет и четири каратова, на Хана също. Започвам да рецитирам: — „Гигантска мелба за гигантски апетит, тринайсет топки, облени в сметана, и течен карамел…“
Хана продължава с патос:
— „И всички топинги, които може да пожелае малкото ви чудовище“.
И двете се засмиваме. Чели сме този надпис стотици пъти. Атакуваме Голямата мелба още от четвърти клас. Тогава я опитахме за пръв път. Хана настоя да празнуваме рождения й ден сами, заведе ме в „Мая“, а после спах у тях. Цяла нощ се бихме кой да влезе пръв в тоалетната, а успяхме да изядем само седем от тринайсетте топки.
Стигаме до моята улица. Няколко деца играят футбол на платното. Или нещо като футбол. Ритат една консервна кутия, вдигат врява и тичат със загорели на слънцето и блеснали от пот рамене. Виждам Джени между тях, едно момиче се опитва да я избута с лакът от пътя си. Тя се обръща и го блъска на земята. Момичето се разплаква. Никой от съседните къщи не се показва, въпреки че гласчето му достига до кресчендо, заприличва ми на сирена. През един от прозорците се развява завеса или кърпа. Но иначе улицата остава тиха, неподвижна.
Отчаяно искам да задържа доброто чувство, да оправя нещата между нас, дори да е само за месец.
— Виж, Хана… — Имам чувството, че трябва да издърпвам всяка дума с ченгел, защото в гърлото ми е заседнала огромна буца; нервна съм почти колкото в деня преди оценяването. — Тази вечер в парка ще дават „Глупавият детектив“. Първа и втора серия. С Майкъл Уайн. Можем да идем, ако искаш.
Като малки обожавахме „Глупавият детектив“. Детективът е пълен глупак и този, който разрешава случаите, всъщност е кучето му. Главната роля се изпълнява от различни актьори, но любимият ни беше Майкъл Уайн. Като малки мечтаехме той да влезе в списъка с одобрените момчета.
— Тази вечер ли? — Усмивката на Хана угасва и стомахът ми се свива на топка. „Каква глупачка съм — си казвам веднага. — Няма да иска.“
— Няма нищо, ако не можеш. Просто се сетих — добавям бързо и извръщам поглед, за да не види разочарованието ми.
— Не… имам предвид… искам да дойда, но…
Тя преглъща мъчително. Става ми гадно. И двете се потим от притеснение.
— Но съм канена на купон… — тя спира и бързо се коригира. — На едно събиране. Трябва да отида с Анжелика Марстън.
Изведнъж усещам странна празнина в гърдите си. Удивително е какво могат да причиняват думите, как разкъсват вътрешностите ти на парчета. „Дума дупка не прави“ — каква глупост!
