Мариана поклати глава, разбираше я много добре. Племенницата ѝ и Себастиан винаги бяха имали специална връзка. Когато беше мъничка, тя вечно тичаше при него, щом ожули коляно или се пореже, или просто има нужда от утешение. Мариана нямаше нищо против, знаеше колко важно е да имаш баща. А Себастиан беше най-близкото до баща, което Зоуи имаше след загубата на родителите си.
— Не трябва да ми се извиняваш — усмихна се тя. — Себастиан винаги е бил много по-добър от мен при криза.
— Винаги се грижеше за нас. А сега… — Зоуи повдигна рамене.
— Сега ние се грижим една за друга. Разбрано?
— Разбрано — кимна момичето. После се взе в ръце и заговори по-твърдо. — Дай ми двайсет минути да взема душ и да се приготвя. Може да направим план…
— Какви ги говориш? Нямаш ли лекции днес?
— Да, но…
— Никакво „но“ — каза твърдо Мариана. — Отиваш на лекциите си. Влизаш в часовете си. Ще се видим за обяд. Тогава ще говорим.
— Ох, Мариана…
— Не. Категорична съм. По-важно от всякога е сега да си заета и да се фокусираш върху работата си. Ясно?
Зоуи въздъхна тежко, но спря с възраженията.
— Ясно.
— Хубаво. — Мариана я целуна по бузата. — Ще се видим по-късно.
Мариана излезе от стаята и се спусна към реката.
Мина покрай хангара за лодки на колежа и редицата плоскодънки, които принадлежаха на „Сейнт Кристофър“ и стояха завързани със синджири към брега, леко поклащащи се върху водата.
Докато вървеше, звънеше на пациентите си, за да анулира срещите за седмицата.
Не им каза какво е станало. Просто бегло спомена, че има неотложен семеен въпрос. Всички приеха новината нормално, с изключение на Хенри. Не очакваше той да реагира добре, както и стана.
— Много благодаря — каза той саркастично. — Поздравления, приятелко. Оценявам го високо.
Мариана се опита да му обясни, че случаят е спешен, но той не се интересуваше от нищо. Също като децата Хенри виждаше само, че неговите собствени желания не са удовлетворени, и единствената му цел беше да я накаже.
— Ти интересуваш ли се от мен? Изобщо пука ли ти?
— Хенри, това са неща извън моя контрол…
— Ами аз? Аз имам нужда от теб, Мариана. Това е извън
— Какво има? Какво става?
— Не мога да говоря за това по телефона. Имам нужда от теб… Защо не си си у вас?
Мариана се вцепени. Откъде знаеше той, че не си е вкъщи? Сигурно пак е наблюдавал дома ѝ.
Внезапно усети алармено звънче в главата си — тази ситуация с Хенри беше непоносима, но тя се ядоса преди всичко на себе си за това, че бе позволила да се стигне дотук. Налагаше се да се справи с това, да се справи с Хенри. Но не сега. Не днес.
— Трябва да вървя — каза тя.
— Знам къде си, Мариана. Не го знаеше, нали? Следя те. Виждам те…
Тя затвори телефона. Почувства се неспокойна. Огледа брега на реката и пътеките от двете страни, но никъде не го видя.
Разбира се, че няма да го види, той просто се опитваше да я уплаши. Ядоса се на себе си, че се хвана в капана му.
Поклати глава и продължи по пътя си.
Красива сутрин беше. По цялата река слънчевата светлина проблясваше през върбите, яркозелените им листа светеха прозрачни над главата ѝ. А под краката ѝ, по пътеката, растяха туфи диви циклами като малки розови пеперуди. Трудно беше да съчетае тази красота с причината да е тук или с мислите си, които се въртяха главно около убийство и смърт.
Трудно беше мислите ѝ да не са мрачни, да не размишлява за онези неща, които не знаеше. Представа нямаше как се хваща убиец. Не беше криминолог, нито съдебен психолог като Джулиан. Притежаваше само инстинктивния си усет за човешката природа и човешкото поведение в резултат на годините работа с пациенти. Това би трябвало да ѝ свърши работа, налагаше се да отхвърли тази неувереност — сега тя само щеше да ѝ пречи. Трябваше да вярва на инстинктите си. Замисли се за секунда.
Откъде да започне?
Така, първо — и това беше най-важното — трябваше да разбере Тара: каква е била като личност, кого бе обичала, кого бе мразила и от кого се бе страхувала. Подозираше, че Джулиан е прав: Тара е познавала убиеца си. Затова трябваше да открие тайните ѝ. Не би трябвало да е трудно. В групи като тези в малки затворени общности гъмжеше от клюки и хората знаеха интимни подробности за личния живот на всеки. Ако в приказките на Тара, че е имала връзка с Едуард Фоска например, имаше някаква истина, не можеше да няма и някакви слухове. Можеше да научи много от това, което щяха да кажат другите в колежа. Оттук щеше да започне — като задава въпроси.
И което беше още по-важно, като слуша внимателно.
Стигна до по-оживена част от реката, до „Мил Лейн“. Далече напред се виждаха хора, които вървяха, тичаха, караха велосипеди. Замисли се за тях. Всеки един можеше да е убиецът. Той можеше да е тук в момента.
Можеше да я наблюдава.
