Девиците полностью

Съвсем се оплете горкият, трябваше да му откаже и да го избави от неудобството. Но нещо я възпря. Какво знаеше той за Конрад? Защо да не поразрови ума му, той можеше да знае нещо полезно. Струваше си да опита.

— Хубаво — каза тя.

Фред се ококори изненадан и възхитен.

— Сериозно? Фантастично. Какво ще кажеш за девет часа? В „Орелът“. Чакай да ти дам телефона си.

— Нямам нужда от телефона ти. Ще бъда там.

— Добре — ухили се той. — Значи имаме среща.

— Не е среща.

— Не, разбира се, че не е. Не знам защо го казах. Хубаво… Доскоро.

Скочи на колелото си.

Мариана се загледа как той изчезва надолу по пътеката край реката. После се обърна и се запъти обратно към колежа.

Време беше да започва. Време беше да запретне ръкави и да се заеме с работата.

Мариана забързано прекоси главния двор, запътила се към група жени на средна възраст, които отпиваха от изпускащи пара големи чаши, черпеха се с бисквити и клюкарстваха. Това бяха бедърс по време на почивката си за чай.

Наричаха ги bedder, термин, специфичен само за Кеймбридж, и бяха нещо като институция — стотици години армии от местни жени бяха наемани от колежите, за да оправят легла, да изпразват кошчета за боклук и да чистят стаите — макар че трябва да се отбележи, че ежедневният им контакт със студентите означаваше, че ролята им често преминава от чисто домашна работа към майчинска грижа. Нейната бедър понякога беше единственият човек, с когото говореше всеки ден, докато не срещна Себастиан.

Бяха забележителна група. Мариана се почувства леко притеснена, докато ги приближаваше. Запита се — и не за първи път — какво ли всъщност мислят те за студентите, тези жени от работническата класа, които нямаха нито едно от предимствата на привилегированите, често разглезени млади хора.

Вероятно ни мразят, внезапно си помисли тя. Не би ги винила, ако беше така.

— Добро утро, дами — поздрави.

Разговорите замряха. Жените я изгледаха с любопитни, леко подозрителни лица. Тя им се усмихна.

— Чудя се дали бихте могли да ми помогнете. Търся бедър на Тара Хемптън.

Няколко глави се обърнаха към жена, която стоеше в задните редици и в момента си палеше цигара.

Наближаваше седемдесетте, може да беше и по-стара. Носеше синя престилка, а до нея стоеше кофа с почистващи препарати и пръчка с пера за бърсане на прах. Не беше закръглена, а набита, с лице, кръгло като луна. Косата ѝ, боядисана червена, белееше в корените, а веждите бяха изрисувани с молив — днес ги беше изтеглила високо на челото си, което ѝ придаваше доста стреснат израз. Като че ли малко се ядоса, че я посочиха. Усмихна се напрегнато на Мариана.

— Това трябва да съм аз, скъпа. Казвам се Елси. Как мога да помогна?

— Аз съм Мариана. Бях студентка тук. И съм… — От тук нататък продължи, импровизирайки. — Психотерапевт съм. Деканът ме помоли да говоря с различни членове на колежа за отражението от смъртта на Тара. Чудех се дали не може… да побъбрим малко.

Завърши неубедително и не хранеше много надежда, че Елси ще захапе стръвта. Права беше.

Елси сви устни.

— Нямам нужда от терапевт, скъпа. Всичко ми е наред с главата, благодаря много.

— Нямах предвид това, всъщност ползата ще е за мен. Аз… правя малко проучване.

— Ами наистина нямам време…

— Няма да отнеме много. Може би да почерпя чаша чай? Парче торта?

При споменаването на тортата в очите на Елси проблесна пламъче. Отношението ѝ се смекчи. Опъна рамене и дръпна от цигарата си.

— Добре. Но ще трябва да побързаме. Чака ме още едно стълбище преди обяд.

Смачка цигарата си върху калдъръма, после свали престилката си и я подхвърли на друга чистачка, която я взе, без да каже и дума.

След това махна на Мариана.

— Идвай, скъпа — каза тя. — Знам най-доброто място.

Тръгна бързо, Мариана я последва и в момента, в който обърна гръб, чу как другите жени си зашепнаха оживено.

Запътиха се по „Кинг Парейд“. Минаха през пазарния площад с неговите зелени и бели тенти и сергии с цветя, книги и дрехи, после покрай Сенатската къща, блеснала бяла зад лъскавите черни парапети. Отминаха пекарна, предлагаща фъдж — от отворените ѝ врати се носеше завладяващ сладък аромат на захар и топъл сладкиш.

Елси спря пред червено-бялата тента на „Копър Кетъл“.

— Това е моето местенце — каза тя.

Мариана кимна. Помнеше чайната от студентските си години.

— След теб.

Последва Елси вътре. Беше доста оживено, имаше пъстра тълпа от студенти и туристи, всички приказващи на различни езици.

Елси се насочи директно към стъклената витрина със сладкишите. Внимателно разгледа избора от браунита, шоколадови торти, кокосови пасти, ябълков пай и лимонови целувки.

— Не беше необходимо, наистина — каза тя. — Но… Може би само една.

Обърна се към възрастна белокоса сервитьорка зад касата:

— Парче шоколадова торта. И каничка чай. — Кимна с глава към Мариана. — Тя плаща.

Мариана си поръча чай и двете седнаха на маса до прозореца.

Възцари се моментно мълчание. После Мариана се усмихна.

— Чудя се дали познаваш племенницата ми Зоуи? Бяха приятелки с Тара.

Елси изсумтя. Изобщо не изглеждаше впечатлена.