— Повечето зверства се случват на момента — отвърна той. — Изтощение, бойна психоза или онова, което сега наричаме неправилно поведение под въздействие на стрес… отмъщение за мъртвите другари. Но случилото се в Мирабад, изглежда, е било замислено предварително и хладнокръвно. Това е по-трудно за обяснение. Особено ако участниците са били елитни бойци като Делта. Те са обучени да убиват, но биха сметнали за безчестно да убиват невъоръжени цивилни. Това би било под достойнството им. — Замисли се за момент и добави: — От друга страна… те са обучени и да изпълняват безпрекословно дадените им заповеди. Дори такива, които може да са незаконни. Освен това са прочути с потайността си. Знаят кога да си държат езиците зад зъбите — иначе казано, винаги. Така че… мога да разбера как екипи на Делта Форс като този на капитан Мърсър могат да се окажат най-подходящи за операция „Флагстаф“.
Броуди се запита каква ли отровна смес от ОКСО, ЦРУ, военното разузнаване и плановици на Пентагона е довела до появата на „Флагстаф“ и използването на отряди на Делта Форс (ако именно те бяха слезли от хеликоптерите), които да дадат на селяните и талибаните урок по терористични атаки.
Тези неща понякога проработваха, а понякога правеха нещата още по-лоши. Така или иначе, терористичните атаки бяха признак на отчаяние — липса на въображение, маскирана като дръзка нова тактика. Докато всъщност беше военно престъпление. И както беше станало с програмата „Феникс“, понякога някои хора се озоваваха зад решетките. Повечето извършители обаче оставаха на свобода. Тези престъпления, когато се замислят на най-високи нива и когато имат хубаво кодово име, преставаха да бъдат престъпления, а се превръщаха в неконвенционални стратегии за спечелване на войната.
И накрая, за да отговори на въпроса на Маги Тейлър, по време на битка войниците правят онова, което им се нареди, ако висшето командване им е казало, че това ще спаси живота на американски войници, ще приближи края на войната, ще смаже врага и ще запази мира в Америка.
Понякога обаче онова, което ти е заповядано и което трябва да направиш, пресича границата. Войниците започват да изпитват вина, съвестта ги гризе и започват да мислят за онова, което правят. Военните са отделен свят, но пък всеки войник идва от своето семейство.
— За какво мислиш?
Той я погледна.
— Мисля, че ако е бил замесен с програмата „Флагстаф“, Кайл Мърсър може би по някакъв начин е напърдял гащите с началниците си. Може би е получил пристъп на съвест. Може би е решил да раздуха…
— А на мен винаги ми казваш да не прекалявам с предположенията.
Броуди кимна.
— Но понякога тези „може би“ пасват на онова, което знаеш. Ние знаем, че Мърсър е дезертирал от поста си и че е бил заловен от талибаните. Ами ако не беше заловен? Никой не е задавал въпроса къде е отивал. Трудно е да се стигне от племенните територии до Париж или Таити. Така че може би е искал да отиде до най-близката голяма американска база, за да се види с високопоставен офицер. Или да говори с представители на ОКР или Военната прокуратура. Вижда ли ти се смислено?
— Може би.
— Помисли си за записа, на който реже талибански глави. А после, много гневен, поглежда към камерата и заявява, че напуска офицерския си пост. Защо му е на офицер, който току-що се е измъкнал от плен, да прави това? Ще ти кажа. Бил е бесен заради нещо и това нещо не са били талибаните. — Броуди допи питието си. — Може пък капитан Мърсър да не е предал страната си. Може страната да е предала него.
Двамата се заслушаха в дъжда.
— Мислех си за това — след известно време рече Тейлър.
— Добро мислене. — Разбира се, тя имаше преимуществото да знае неща, които той не знаеше. И може би знаеше още повече. Той я погледна. — Да приема ли, че си се чувала с Трент, докато си била в Ландстъл?
Тя кимна.
— Той ми се обади.
— Без цветя?
Тя го изгледа раздразнено.
— Спри, Скот.
— Извинявай. Той повдигна ли темата за Мирабад?
— Не. И аз не го направих.
— Ясно. И ако позволиш да задам личен въпрос, какво беше съдържанието на разговора ви?
— Той просто искаше да види как съм. Очакваше с нетърпение да ме види в Браг. Поздрави ме за Сребърната звезда.
Броуди искаше да я попита дали не е изпитала чувството, че Трент не е толкова радостен, колкото разочарован, че е оцеляла при засадата. Може би тази мисъл беше минала през ума ѝ в някакъв момент, а може би не. Броуди не можеше да си състави ясна картина за връзката им и може би Трент не беше толкова голям задник, колкото го изкарваше. Трудно беше да определи от оскъдното свидетелство на Маги Тейлър. Опитът обаче му показваше, че всички бивши на жените, към които е проявявал интерес, бяха монументални задници. И нещо повече, Трент беше замесен с нещо убийствено. Маги Тейлър го беше разбирала, но… нещо я беше спирало да каже на бившия си да престане да ѝ се обажда. Броуди не за първи път беше виждал това в личния и професионалния си живот. Наричаше го Синдром на Бони и Клайд.
— Слушам те.
Тя го погледна.
— Защо си мисля, че ме съдиш?
— Върви с работата.
— Не би трябвало да го показваш по време на разпит.
