Шестимата мъже — петима афганци и един американец — започнаха молитвата, застанали под звездите и обърнали длани към небето. Паднаха на колене и се поклониха — и затвориха очите си. Мърсър също се поклони, после се надигна на колене, докато те продължаваха да повтарят молитвата. Пресегна се над гърба на Акрам, взе ножа му, сграбчи го за косата и му преряза гърлото. Кръвта плисна върху молитвеното му килимче.
Случи се толкова бързо и тихо, че в първия момент останалите не забелязаха. Мърсър се обърна към мъжа от другата му страна и преряза и неговото гърло. Той успя да извика, преди трахеята му да бъде срязана, и останалите скочиха на крака.
Фазраад извади пистолет изпод туниката си. Мърсър не беше виждал досега това оръжие и не го беше включил в сметките си. Пусна ножа, сграбчи пистолета с две ръце, отскубна го, опря дулото под брадичката на главатаря и му пръсна мозъка. Застреля останалите двама талибани, докато тичаха за калашниците си.
Всичко приключи за секунди. Мърсър стоеше с бясно разтуптяно сърце над телата, под звездите. Две години в окови и изведнъж беше свободен. А свободата означаваше правене на избор — нещо, от което беше лишен от много месеци, но за което си беше мислил през повечето време. На практика всеки войник сега щеше да направи онова, за което са го обучавали и за което се е клел — щеше да избяга и да направи всичко по силите си да достигне приятелски позиции. Това щеше да направи и капитан Мърсър от Делта Форс. Трудната част щеше да дойде, когато трябваше да обясни защо е напуснал поста си, защо е дезертирал. Но дори това не беше толкова трудно и ако му повярваха, той, капитан Кайл Мърсър, щеше да бъде наистина свободен — свободен да се прибере у дома, да остане в армията и да свидетелства за операция „Флагстаф“. Дезертьорът щеше да се превърне в герой. И щеше да получи отмъщението си в съда.
Но това не беше отмъщението, което искаше Кайл Мърсър. И не беше отмъщение, на което имаше доверие. Затова той беше отишъл при пикапа и беше взел камерата, която похитителите му бяха използвали през годините, за да записват побоищата и разпитите на Мърсър, тъпите си позьорства с оръжията и изтезанията и осакатяването на един заловен афганистански войник.
Усети как потта му избива, докато си спомняше всичко това — момента на свобода и на истина. В някакъв момент от пленничеството си той беше разбрал, че няма да поеме по лесния път към отмъщението, ако успее да се освободи. Щеше да тръгне по трудния и неочакван път — онзи, който би избрал и някой древен воин. Пътят на личното отмъщение и възмездие, който щеше да го отведе до гърлото на Брендан Уорли.
Не, той нямаше да се прибере у дома. Майка му беше мъртва и похитителите му го бяха дразнили с тази информация, която бяха научили по новините. Надяваше се, че баща му ще разбере защо синът му е избрал да не се прибере у дома. А и да не разбереше, нямаше да има значение.
Мърсър стоеше в лагера на талибаните с нож в ръка и гледаше жертвите си, осветен от лунната и трептящите пламъци на факлите. Двамата, чиито гърла беше прерязал, още лежаха по очи, завинаги обърнати към свещения град, а кръвта им изтичаше по молитвените им килимчета.
Беше изпълнен с ярост към тези садистични и тъпи малоумници и техния жалък култ. И ярост към кучите синове във Вашингтон и Кабул, които не разбираха войната и воините, които бяха създали. И ярост към себе си — към някогашния себе си, момчето, което беше гледало през телената ограда на Кемп Пендълтън и бе взело театъра за истина.
Онова момче беше мъртво, както и мъжът, в който се беше превърнало. Капитан Мърсър беше мъртъв. Беше останала само машината за убиване, която те бяха създали. Но убиването не беше достатъчно — и затова той взе камерата и започна да реже глави. След като приключи, отправи последното си устно послание на армията — напускам. Вече не съм един от вас. Вече съм най-страшният ви кошмар.
Кайл Мърсър погледна към планината с плосък връх, обиталището на боговете. Някой ден — в деня, в който убиеше Брендан Уорли — щеше да се качи там горе и да погледне към света. След това щеше да влезе в бързия поток и да се остави да бъде отнесен през ръба на водопада, за да стане едно цяло с водата, въздуха и земята. Тогава щеше да е свободен. Тогава щеше да е у дома си.
Гласът на капитан Колинс зазвуча по интерфона.
— Добре, получихме разрешение за кацане и започваме спускане към летище Томи Хереса. — Пилотът реши, че е смешно, и се престори, че пита по радиото: — Томи, имаш ли херес?
Броуди се усмихна. Капитанът беше малко смахнат. А днес се нуждаеха точно от смахнати.
— Може малко да подруса — каза Колинс. — Сложете си коланите.
Тейлър се събуди от дрямката си на задната седалка, седна до Броуди и закопча колана си.
— Мислиш ли, че мъж метър и осемдесет и сто килограма ще се побере отзад? — попита я Броуди.
— Себе си ли имаш предвид?
— Знаеш кого имам предвид.
— Това е разузнавателна мисия, господин Броуди.
— Вярно.
