Мислите му се върнаха към Тед Хагърти. Ако той беше пратил съобщение на Уорли за пътуването си до Кавак, защо Уорли не беше предприел нищо? Две възможности — Хагърти не е пратил съобщение и импулсивно е заминал за Кавак с намерението да се обади, когато стигне там. Дали СЕБИН са открили сателитен телефон у Хагърти и са му го взели преди да го предадат на пемоните? Мърсър трябваше да разпита по-обстойно Хагърти за това, но както беше научил в Афганистан, получената под натиск информация беше ненадеждна и често можеше да те подведе. По-добре е просто да предположиш най-лошото, което в случая беше, че Хагърти е съобщил на Уорли или на собствения си началник от ЦРУ в посолството и че хората от разузнаването там очакват втори доклад — и продължават да чакат. Или може би Уорли беше зает да планира мисията си до Кавак. Или… мисията вече е в ход и Уорли е някъде наблизо. Мърсър си помисли каква ли точно ще е въпросната мисия. Въздушен удар от самолетоносач в Карибско море? Удар от безпилотен самолет? Или може би сухопътна операция на американските части в Колумбия? Може би щяха да пратят отряд на Делта Форс, който да го убие. Това беше единственото, което тревожеше истински Кайл Мърсър, защото на този свят нямаше друг, който би могъл да го убие или залови.
Отпи глътка вода от бутилката си и се загледа през мрежата против комари към гъстата джунгла. Тук се чувстваше в безопасност, макар че при нужда лесно би могъл да премести лагера си. Точно това правеха войниците. Никога не се разполагай прекалено удобно. Домът се мести и ти се местиш с него. От друга страна… ако си нащрек, врагът, когото се опитваш да откриеш, ще ти спести работата, като открие теб.
И накрая, как Хагърти беше разбрал да започне търсенето си от „Томас де Херес“ и да отлети за Кавак? Може би беше точно онова, което беше казал — добра разузнавателна работа, съчетана с обичайните sobomos, или подкупи. Самият Мърсър беше прибягвал до тези похвати по време на мисиите си в Афганистан. Интуицията и късметът също помагаха. Именно те бяха спасили живота му в Афганистан — благодарение на тях не беше убит от талибаните, а в последния момент — и от приятелите си.
Допи бутилката и погледна към хората си през цигарения дим. Бяха разнородна компания. Хора от различни култури, страни и поприща, стигнали по различни пътища до Кемп Тъмбстоун.
Сред тях имаше пристрастени към конфликтите типове като Франко и Емилио, които никога не бяха виждали и нямаше да видят ден на покой и щяха да прескачат от една военна зона в друга, докато късметът не им изневери. Имаше и истински вярващи, венецуелски чависти като Алехандро и Иван от РБД-200, които винаги сядаха да се хранят заедно и все още носеха баретите и банданите си, макар да се намираха на осемстотин километра от онези, на които им пукаше за такива неща.
Мърсър погледна мършавия Давид, който беше увлечен в оживен разговор. Давид живееше в Петаре и беше работил като чистач в една офис сграда в центъра на Каракас, преди да изгуби работата си наред с много други служители, които идваха от бедняшките квартали. Забъркал се с черния пазар, свързал се с банда и накрая бе стигнал до „Кокошарника“, когато бе плъзнала мълвата, че Мърсър търси млади мъже за много рискована и добре платена работа. Хора като Давид му напомняха за най-добрите редници в армията, които изгарят от желание да угодят и са благодарни за всяка удала им се възможност. Идеолозите и ветераните вървяха със своя багаж и арогантност. Но от онези като Давид, бившите чистачи и боклукчии, чийто живот беше унищожен заедно с венецуелската икономика и които бяха готови на всичко, за да изкарат пари и да ги пращат на гладуващите си семейства, ставаха добри войници. Около една трета от хората на Мърсър бяха като Давид, на различни етапи от обучението си за професионални войници.
Висок слаб тип с тъмна коса и светла кожа седеше на най-близката до Мърсър маса и дъвчеше парче хляб. Това беше Нико, единственият истински техник в екипа му. Приличаше на criollo, венецуелец с предимно испанска кръв във вените си, бивш специалист от бомбения отряд на Националната гвардия в Каракас, преди да бъде уволнен поради липса на работа. Беше експерт по откриване и обезвреждане на експлозивни устройства и сега използваше уменията си, за да ги създава.
По-рано през деня Нико му беше казал: „Está listo“. Готово е.
Мърсър и Нико бяха разработили плана за транспортиране на бомбата до Каракас, където тя щеше да бъде монтирана на колата на бивш полковник, който беше освободен от венецуелската армия и сега работеше за американците. Официалното обяснение на правителството беше, че полковникът бил уволнен за корупция, но най-вероятно го бяха изхвърлили заради обратното. В съсипана страна като тази режимът искаше всички да зависят от подаянията му, за да си гарантира лоялността им. И проблемът бяха мъжете — и жените — с принципи.
