Нико искаше да работи по-близо до мястото на атаката, но Мърсър беше настоял всичко да бъде свършено в Кемп Тъмбстоун. Пътуването до Каракас или до мястото, където щеше да се проведе дадена операция, беше сравнително безопасно, но самите населени центрове бяха истински кошер на коварни правителствени служители, мръсни ченгета и престъпници. Цялата страна се намираше на ръба и най-сигурното място беше далеч от хаоса, докато не дойдеше моментът за удар. Беше научил това от талибаните в Афганистан.
Мърсър погледна останките от рибата — жива тази сутрин и купчина лайна утре. Хубаво беше да си на върха на хранителната верига. И той възнамеряваше да остане там.
Стана, излезе от столовата и тръгна по пътеката, която водеше към реката и откритото небе.
Погледна света около себе си — неспокойните води на реката, тъмните листа на джунглата, сребристата светлина на луната. И над всичко това се издигаше Химата Тепуи, огромният древен монолит, щръкнал в черното звездно небе.
Отново си помисли за годините затвор в онази мръсна каменна постройка някъде в планините на Афганистан. Спомни си малкия ѝ прозорец, отвор в стената с размери трийсет на петнайсет сантиметра. През деня той беше яркосиньо петно, а през нощта — обсипано със звезди небе. Безкрайната вселена, сведена до резенче от стените на затвора му.
През повечето нощи беше прикован за дървен ярем, обгърнат в мрак с изключение на процепа към звездите. Взираше се в тях, докато слушаше как похитителите му отвън отправят последната си молитва за деня, докато се кланяха към Мека.
Един ден поиска коран. Дадоха му — на арабски, с превод на пущу, който можеше да чете. Започна да изпълнява молитвените ритуали, по пет пъти на ден. Един от талибаните, който беше влязъл да изхвърли кофата му, го видя и му се надсмя. Правел грешка, като се молел на пущу, а не на арабски. „Научи ме“ — каза му Мърсър. Онзи отказа.
Главатарят им Фазраад реши, че американецът се опитва или да ги измами, или да им се подиграва. В отговор направиха условията му още по-лоши. Оставиха го без храна през деня и взеха тънкото му одеяло. Една нощ влязоха и го пребиха с кол, като му счупиха едно ребро.
Той продължи да се моли. Започна да слуша молитвите на похитителите си на арабски и ги запомни наизуст. Седмица по-късно друг талибан, Матеен, го видя как се опитва да рецитира арабската молитва и му показа как да го прави подобаващо, кога да става и кога да се кланя. Донесе му кофа вода и парцал, за да се мие преди молитва. Мърсър изпълняваше фаджр по изгрев-слънце, зухр и ашр през деня, магриб по залез-слънце и иша след падането на нощта.
Условията му не се подобриха, но той продължи с молитвите, по пет пъти на ден в продължение на месеци. Един ден Матеен му донесе молитвено килимче. Седмици по-късно отново започнаха да му дават редовно храна. Престанаха да го бият. Месеци по-късно го изкараха да изпълни иша отвън заедно с тях. Това беше един от малкото пъти, когато бе излизал през последните дванайсет месеца. Присъедини се към молещите се под звездите, като се кланяше на запад. И всяка вечер след това правеше същото. Погрижи се да не се оглежда много и да се съсредоточава върху молитвата и просването си пред Бог.
Всяка вечер си позволяваше да наблюдава само по едно дребно нещо. Забеляза, че пазачите му са винаги петима, макар да се сменяха. В лагера имаше пикап и Мърсър забеляза следите от гумите, които му казаха в коя посока се намира селото им. Имаше две факли, забити в земята, едната близо до постройката, а другата до мястото, където паркираха пикапа. Една вечер се съсредоточи върху броенето на оръжията — пет калашника, оставени в каросерията на пикапа по време на молитвата, и два ножа, които биваха сваляни и оставяни на земята. Друга вечер наблюдава физическото им състояние — кой изглеждаше най-силен, кой е най-слаб. Кой се държи уверено и кой се извръща, когато Мърсър го погледне в очите.
Понякога след молитва ги питаше за вярата им. Не се изненада, че те бяха донякъде невежи по отношение на собствената си религия. Той обаче слушаше глупавите им брътвежи. Не ги ласкаеше лично — щеше да е прекалено очевидно. Винаги говореше за вярата им. За това как се е приближил до Бог и е спасил неверническата си душа.
Една вечер реши, че моментът е настъпил. Беше си възвърнал достатъчно силите, бяха минали достатъчно седмици без бой и без лишаване от храна. Изведоха го навън за иша. Този път той постла килимчето си до Акрам, единия от мъжете с ножове. Акрам свали ножа си и се погрижи да го остави от другата страна. Разбира се, още не му имаха доверие. Но месеците представления беше породило у тях нещо друго — безразличие към него. Мърсър се беше кланял, докато те бяха забравили кой — и какво — е той.
