— Северната страна на планината е разсечена от тясна долина, наречена Дяволския каньон, а водопадът се намира на западната му стена, която ни се пада отдясно. Така че Ангелският водопад пада в Дяволския каньон. — Той реши, че това е забавно — точно като Томи Хереса.
Броуди се загледа в планината и си помисли за Кармен, която може би е летяла до Кавак, може би е пътувала един час нагоре по течението на реката, може би е слязла на десния бряг и може би е вървяла петнайсет минути до лагера на Мърсър.
Онова, което му се беше видяло като солидна информация в Каракас, започваше да става малко непълна пред огромния хинтерланд на Венецуела.
Колинс продължи да се издига, докато приближаваше, за да е сигурен, че чесната и планината няма да се цункат.
— Горе можеш ли да приземиш самолет? — попита Тейлър.
— Можеш, но вече е забранено. През трийсетте, по времето на Джими Ейнджъл, човек е можел да прави каквото си поиска.
— Да, хубавите стари времена — отвърна Броуди. — Кой е Джими Ейнджъл?
— Американски авиатор и пътешественик. Летял е из тези места в търсене на злато.
— И какво е станало?
— Кацнал на Аян Тепуи с жена си и самолетът му заседнал в калта. Двамата трябвало да се спуснат долу и да намерят най-близкото селище.
— И колко време продължил бракът им?
Колинс се засмя и продължи с историята си.
— Самолетът останал горе повече от трийсет години, преди да бъде свален и изложен пред летище „Томас де Херес“.
— И намерил ли е злато?
— Не. Но пък водопадът е кръстен на него. Това е по-добро от злато — добави Колинс. — Това е безсмъртие.
По-скоро утешителна награда. Е, помисли си Броуди, това може да е историята на човешките пътешествия — тръгваш да търсиш едно и намираш друго. Търсиш злато, а намираш водопад. Търсиш извора на младостта и безсмъртието, а намираш смъртта. Голямата шега на живота.
— Местните жители вярват, че боговете живеят на върховете на тези планини — каза Колинс.
Определено не живееха из планините около Каракас, това беше сигурно.
Летяха мълчаливо няколко минути и Броуди видя Дяволския каньон, който беше широк няколко километра и в този ранен час почти изцяло тънеше в сянка. Гъстата джунгла изпълваше долината и се катереше по основата на почти отвесните скални стени на планината.
Когато се спуснаха в долината, видяха високия водопад от дясната им страна. Началото му беше скрито от облаците и изглеждаше, че водата се изсипва направо от небето по отвесната стена на планината и пропада на стотици метри надолу в реката, която минаваше през покритата с джунгла долина.
Броуди си помисли за Кайл Мърсър, който беше някъде долу. Неговото пътуване го беше отвело от мъртвите планини на Афганистан до жилището на боговете. Можеше ли това място да го излекува? Като че ли не.
Колинс продължи обясненията си:
— Тези тепуи са толкова стари и изолирани, че имат уникални видове флора и фауна, които не се срещат никъде другаде.
— Точно затова сме тук — каза Броуди. — Да намерим една рядка птица.
Колинс направи обратен завой в каньона, излезе от него и заобиколи източната страна на огромната плосковърха планина. На юг джунглата отстъпваше пред километри тревиста земя, започваща от южното подножие на Аян Тепуи.
— Готови ли сте за кацане? — попита пилотът.
— Не — извика му Броуди. — Но прелети над Кавак, преди да продължим.
— Добре… А каква е причината за това?
— Жена ми иска да направи снимки.
— Добре.
— Нещо против да използвам бинокъла ти?
— Нищо. — Колинс извади бинокъла от пилотската си чанта, която беше сложил на седалката на втория пилот, и го подаде назад към Броуди.
Броуди погледна през страничния прозорец и фокусира бинокъла, докато Колинс излизаше от южната страна на планината и започваше спускането си към Кавак.
След няколко минути летене над обширната савана пилотът каза:
— Кавак е от вашата страна, господин Боуман. На един часа.
Броуди погледна натам и забеляза малка виеща се река; на по-малко от километър източно от нея имаше двайсетина колиби със сламени покриви — кръгли, правоъгълни и овални. Пистата се намираше южно от селото и представляваше просто ивица окосена трева с ветропоказател и няколко маркера, дълга около шестстотин метра.
— Кавак всъщност не е туземно село — каза Колинс. — А по-скоро туристическо. Има седем-осем къщи за гости, склад за нещата, които хората поръчват и носят тук, както и няколко колиби за местните пемони, които са или водачи на туристическите групи, или се грижат за къщите за гости, кея и пистата.
— Кой е най-добрият ресторант тук? — попита Броуди.
— Има обща столова.
— Как е храната?
— Прясна. Няма хладилници. Нито пък електричество. Продават ром и бира. Понякога и други неща. — Колинс започна да завива надясно над селото.
— Спусни се над пистата, така че жена ми да може да снима. Нещо против да дойда отпред?
— Става.
