Броуди чакаше удобния момент да каже на капитан Колинс за промяната в плана. Първо обаче трябваше да го обработи малко.
— Щатите липсват ли ти? — попита той.
— Разбира се. Но животът на пилот ми харесва. Летя до нови места.
— Но винаги се връщаш в Каракас.
— Да… тя не иска да напусне града.
— Е, той си има своя чар — напомни му Броуди.
— Всъщност е пълна дупка.
— Да. Видях го. Добър човек си, щом оставаш при нея в Каракас.
Колинс помълча няколко секунди, след което каза:
— Тя е бивша кралица на красотата.
По-скоро сервитьорка на коктейли, помисли си Броуди.
— Не искам да те обидя, капитане, но светът е пълен с красиви жени, които живеят на по-приятни места.
Колинс не отговори на това.
— Имам жилище в Пенсакола — каза той. — Това е планът ми. И ще стане и неин.
— Добър план. — Още по-добър би бил да не позволяваш на жена да преебе живота ти и Броуди би го споделил с капитан Колинс, но Маги Тейлър седеше отзад и вероятно си мислеше как тя би могла да преебе живота на Скот Броуди.
— Още ли искате да кръжим? — попита Колинс.
Броуди се обърна назад към Тейлър.
— Какво мислиш?
Тя свали бинокъла.
— По-скоро не… — Направи няколко снимки със смартфона си. — Нищо не се вижда през дърветата. Но може да продължим два-три километра нагоре по реката.
Колинс отново погледна уредите си.
— Тези маневри изразходват много гориво. Но… добре. После обаче ще трябва да кацнем.
— Ти си пилотът.
Броуди се загледа през предното стъкло към безкрайната джунгла, която минаваше под самолета им. Вече беше убеден, че Кайл Мърсър е някъде долу. Или в Кавак и чакаше да види кой ще долети в селото.
Тейлър снима речния бряг и джунглата до него, след което извика:
— Видя ли онези лодки?
Броуди погледна тясната река и забеляза три малки лодки, които плаваха по течението, към Кавак. Запита се дали това не е тяхната група за посрещане.
— Сигурно са пемони — каза Колинс. — Или туристи с местни водачи. В тези райони е най-добре да се пътува с лодка. Освен ако не сте истински експерти по джунглите. Там долу има отровни змии. Маймуни, които често са агресивни. Освен това има буболечки, плужеци и всякакви хапещи гадини. Комарите могат направо да те подлудят. И да ти докарат малария.
— Майната им на птиците — обърна се Броуди към Тейлър. — Отиваме в Аруба.
Колинс се разсмя.
— Това е място, в което не бих имал нищо против да отида. Мога да взема приятелката си от Каракас.
„Или да си намериш друга в Аруба“. Броуди тъкмо се канеше да каже на капитан Колинс, че няма да се връщат в Каракас, когато Тейлър извика:
— На два часа.
Броуди и Колинс погледнаха. Пред тях еднообразието на джунглата беше нарушено от дълъг белег, който очевидно беше дело на човешка ръка.
— Писта в джунглата — каза Колинс. — Има ги доста. На такива места отглеждат кока, като наблизо има и лаборатория, в която правят белия прах. Не е добре да се каца на такива места.
— Да сме ти казали, че ще кацаме? — попита Броуди.
— Аз си изкарвам хляба с честен труд, господин Боуман.
— Ние също. Искаш ли да научиш как?
— Мисля, че е време да се връщаме в Кавак — каза Колинс.
— Можем да говорим на земята.
— Можеш да обърнеш, но трябва да поговорим във въздуха.
Колинс не отговори, но направи обратен завой.
— С госпожа Боуман всъщност не сме от Министерството на природните богатства — каза Броуди. — И познанията ми по геология са от осми клас в училище. Изкарах четворка. Двамата с госпожа Боуман служихме в армията. Аз в Ирак, тя в Афганистан. По този предмет имам звезда. Бронзова. А нейната е сребърна. И двамата имаме Пурпурни сърца.
— Браво на вас.
— Сега работим за правителството. Твоето и нашето. Не гоним още Пурпурни сърца, но имаме работа тук.
Колинс кимна и се загледа напред.
— Може да имаме — или да нямаме — нужда от помощта ти — каза Тейлър.
На Броуди му се искаше да добави „И ако се съгласиш, тя ще ти покаже белезите си“, но имаше вероятност да се окаже, че е обещал повече, отколкото може да изпълни.
— За какво по-точно говорим? — попита Колинс.
— За няколко неща — отвърна Броуди. — Първото е, че не можем да се върнем в Каракас. Там не е безопасно за нас. Така че след като излетим от Кавак, ще трябва да продължим за Богота.
Колинс кимна.
— Добре… — Погледна уредите. — Би трябвало да имаме достатъчно гориво, за да стигнем до границата… после трябва да проверя картите къде в Колумбия можем да презаредим, за да продължим към Богота.
— Не искам да се съгласяваш само защото имаме пистолети — каза Броуди. — Искам да го направиш доброволно. — И добави: — За страната си.
— Добре… Мога ли да видя някакви официални документи?
— Вече ги видя. Паспортите ни. Можеш да видиш и още, ако идеш до Вашингтон. Засега колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.
— Добре…
— И този полет до Колумбия не може да бъде отчетен пред венецуелските власти или „Ейпекс“. Comprende?
— Да… но ще трябва да подам летателен план на колумбийския контрол на въздушния трафик и да поискам разрешение.
— Добре. След като ни оставиш в Богота, можеш да се върнеш в Каракас и да кажеш каквото е нужно. Можеш да кажеш, че сме те отвлекли. Каквото искаш.
— Добре… мога да измисля нещо.
