И сигурно нямаше да видят, докато не кацнат. Броуди се опита да се постави на мястото на Мърсър. Как би постъпил той, ако се приемеше, че е научил за престрелката в „Кокошарника“? Броуди не смяташе, че Мърсър ще дойде лично в Кавак — освен ако селото не беше негово. По-скоро щеше да прати няколко доверени хора с малко мозък, които да разпитат всички кацнали в Кавак, за да видят дали са туристи, или хора, които трябва да бъдат убити или отвлечени. Е, поне Броуди и Тейлър имаха известно прикритие, но когато прикритието ти е рехаво и баламосването ти не минава, посягаш направо към оръжието. Можеха също да прескочат напълно Кавак и да продължат към Богота.
— Да направим ли още един кръг? — попита Тейлър.
— Вече го направихме.
Колинс погледна седящия до него Броуди.
Броуди не искаше да плаши пилота — той всъщност вече беше изплашен и можеше да отмени кацането. Броуди можеше да извади пистолета, но заплашването да застреля пилота нямаше да постигне нищо.
— Не сме обявили предварително посещението, така че няма начин някой да знае, че идваме — каза той. Това не беше толкова лъжа, колкото споделена надежда. — Но за да се успокоиш, капитане, достатъчно е просто да кацнеш. Ние ще слезем, а ти ще останеш при самолета, докато проверим положението.
Колинс не отговори, но Броуди си помисли, че капитанът сигурно съжалява, че е приел обаждането от „Ейпекс“.
До кацането оставаха няколко минути и Броуди продължи да оглежда с бинокъла селото и тревата около пистата.
— Когато си намерим някой бар в Богота, ще кръстя коктейл на твое име — каза Броуди на Колинс. — Джон Колинс — като „Том Колинс“, обаче по-як, разбираш ме.
Капитан Колинс не се разсмя, но като че ли се поотпусна от тъпата шега на Броуди. Намали оборотите, нагласи задкрилките и изравни чесната с късата тясна писта.
Броуди каза на Тейлър да сложи картата и батерията на сателитния телефон и да му го даде. Закачи телефона към кабела на таблото, но не го включи. Ако нещата загрубееха, беше длъжен да се обади на Домброски и да му каже името на селото и приблизителното местоположение на лагера на Мърсър според описанието на Кармен. Мисията беше на първо място.
И ако имаше време за второ обаждане, то щеше да е до Уорли, който всъщност беше последният човек на света, с когото би искал да разговаря. Броуди обаче щеше да му даде последно описание на ситуацията с местоположението им и естеството на обаждането — например: „Обградени сме от индианци“. Дългът на първо място, както непрекъснато ти напомнят.
— Запиши номера на шефа в бележника на капитан Колинс — каза той на Тейлър и се обърна към пилота. — Ако ти се махнеш от това място, а ние не успеем, ще се обадиш на този номер.
— Добре… и…?
— И просто ще кажеш на полковник Стенли Домброски, че си закарал семейство Боуман до Кавак, но са пропуснали обратния полет. После ще отговориш на въпросите му.
— Добре…
— Не че ще ти се наложи да се обаждаш — увери го Броуди, но Колинс като че ли не беше особено сигурен. Както и самият Броуди.
Чесната сякаш увисна над сухата пожълтяла трева, след което се спусна на пистата и заподскача, вдигайки облаци прах. Колинс задейства спирачките и самолетът спря на няколко десетки метра от края на пистата.
— Кацнахме ли, или ни свалиха?
— Земята е неравна — отвърна Колинс.
— Ясно. Добре, двамата със Сара ще слезем. Нещо против да вземем назаем бинокъла ти?
— Не. Но почакайте малко. — Колинс подкара самолета към края на пистата и го обърна, така че да може да излети бързо. Остави двигателя включен.
Броуди откачи сателитния си телефон, върна се в салона и взе сака си, докато Тейлър отваряше вратата. Броуди намери сателитния телефон на Колинс в пилотската чанта — между парите и боксерките му — и му го даде.
— Ще ти се обадя да ти кажа, че е чисто. — Което означаваше „Ако не се обадя, не е“. Освен това му подаде револвера, този път без коментар.
Тейлър спря при вратата и отново сложи ръка на рамото на Колинс.
— Ще ви черпя едно питие в Богота.
Всъщност може би две. Броуди беше впечатлен от уменията на Маги Тейлър да използва женския си чар.
Тейлър скочи на земята.
— Скоро ще се видим — каза Броуди на Колинс.
Пилотът кимна.
Броуди скочи и двамата с Тейлър тръгнаха по пистата със сакове в левите ръце; десните им бяха готови да посегнат към оръжията в джобовете на дочените им панталони. Беше горещо, влажно и тихо, ако не се броеше бръмченето на насекомите.
— Мислиш ли, че ще ни чака? — попита Тейлър.
Броуди погледна назад към чесната, която още беше с работещ двигател в края на пистата.
— Мисля, че се колебае. Едната му ръка е на ръчката на газта, а другата — на джойстика му.
— Това беше грубо.
— Казах го като комплимент към вас, госпожо Боуман.
— Правя това, което трябва да се направи. — Тейлър спря, после отиде при края на пистата. — Какво е това?
Броуди погледна. В късата трева имаше забита метална тръба с височина около шейсет сантиметра.
— Мисля… че е част от прът за слагане на факла.
— Така че пистата да може да се осветява през нощта.
