— Сигурен съм, че това е част от заповедите му.

— Добре… тогава…?

— Ние сме любители на птици.

— Тази птичка може и да не полети, да ме прощаваш за шегата.

— Мисля, че засега сме добре.

— Казах ти, че не бива да нощуваме тук.

— Но трябва да създадем впечатлението, че ще го направим.

Тя кимна.

— Ще вземем лодка нагоре по реката и ако останем доволни от събраната информация, може да отлетим още преди да се стъмни.

— Добре.

Той я погледна.

— Мислех си, че ще искаш още един пищов в стаята, ако останем за през нощта.

— Да. Но не е нужно Цезар да го научава.

— Добре… хитро.

— Мисля с главата си. Горната, както казвате вие мъжете.

— Намекът ти е възмутителен.

— Скот…

— Кларк. Женени сме.

— Цезар ни чака.

— Вярно. Ще закусваме със саковете.

Тя взе своя.

— Няма ли да се обадим на Джон?

— О, значи вече сме на Джон, а?

— Скот, моля те… да се обадим ли на Джон и да му кажем, че е чисто?

— Той сигурно вече е на половината път до Каракас.

— Не е.

— Засега е най-добре да остане в чесната. Можем да му се обадим, когато се уверим, че е чисто.

— Добре. Но трябва да се обадим на Домброски. Може би и на Уорли.

— Ще се обадим на Домброски веднага щом останем сами под открито небе.

Тя кимна.

— Надявам се сателитните телефони да работят тук.

— Аз също. Да идем да закусим.

Излязоха и Цезар погледна саковете в ръцете им. Тейлър му каза нещо на испански и той кимна и ги поведе.

Броуди разузнаваше наоколо, докато вървеше и забеляза, че Тейлър прави същото, като продължаваше да си бъбри с Цезар на испански.

Цезар ги поведе към голям открит павилион на петдесетина метра от колибата им, покрит с мрежа против комари. Вътре имаше дълги дървени маси с пейки и той ги покани да седнат.

Броуди и Тейлър седнаха един срещу друг, а Цезар се настани до Броуди. Явно щеше да остане за закуска.

— Какво ще ни посъветваш? — попита го Броуди. — Да поръчаме от менюто, или да си изберем от бюфета?

— Жена ми прави много вкусна закуска.

— Чудесно.

Цезар поиска да види паспортите им, така че закуската се очертаваше да бъде работна.

Броуди и Тейлър му дадоха паспортите си и той ги провери, като поглеждаше гостите си, за да е сигурен, че снимките отговарят на лицата им. След това извади химикалка и много внимателно преписа паспортните им данни върху бланката под имената на други хора като Ролф, Фриц, Магда и Герда.

Броуди знаеше, че европейците са по-авантюристично настроени пътешественици от американците, което не означаваше, че са по-храбри — те просто имаха по-висока поносимост към затънтени дупки, или може би просто очакваха да умрат и бяха много радостни, когато смъртта им се разминаваше.

Цезар им върна паспортите и погледна тениската на Тейлър.

— Какво пише…?

— Джорджтаун — отвърна Тейлър. — Моят университет. Universidad.

— А… Аз колекционирам тениски.

„По-добре, отколкото глави“, помисли си Броуди и каза:

— Разменете си тениските.

— Ще ви я дам по-късно — каза Тейлър.

Цезар се усмихна.

— Gracias.

Е, Цезар, изглежда, беше точно това, за което се представяше — главен туристически гид. И вероятно връзките му с Мърсър и неговия лагер бяха взаимноизгодни. Цезар не беше верен на Кайл Мърсър, на правителството в Каракас или на когото и да било, освен на собствените си сънародници. И най-вероятно нямаше представа защо американецът е създал военен лагер наблизо, нито пък му пукаше, стига да не тормозят него и хората му. Всъщност лагерът на Мърсър вероятно осигуряваше работа на пемоните, които бяха изоставени от централното правителство. И може би Мърсър им плащаше, задето използва земята им, както правеха американските военни в Ирак и Афганистан. Кайл Мърсър знаеше как да живее в племенни територии, където имаше строги правила Първо: бъди добър съсед с местните. Второ: купувай всичко, което ти е необходимо от тях — храна, труд и мълчание. Трето: плащай на местните да ти докладват какво виждат и чуват. И Цезар правеше точно това. Нищо лично. Просто бизнес.

Цезар погледна Тейлър и попита новата си приятелка:

— В Каракас ли сте отседнали?

— Да, и утре се връщаме — отвърна тя.

Цезар не отговори и Броуди се запита какво ли си мислят туземците за Каракас и цивилизацията като цяло. Може би не много.

— Плащането е предварително — каза Цезар. — В американски долари или евро.

— Добре. — Броуди извади портфейла си и му даде сто долара. — Две луксозни стаи за една нощ, външна баня, включена храна и изглед към тепуи.

— Si. — Цезар прибра парите в джоба си. — Такса парк. Пет долара.

— Да. Ето ти десет. Задръж рестото.

— Gracias. Но за да отидете до тепуи, ще ви трябва водач.

— По-късно ще говорим за това. Как се казва тази река?

— Името ѝ испанско — отвърна Цезар. — Ние си я наричаме Реката.

— Ясно.

Тейлър попита Цезар за испанското име на реката, но той като че ли го беше забравил. Помнеше обаче нещо друго.

— Пилотът трябва да донесе разрешителните.

— No problemo.

— Добре.

Тейлър заговори с него на испански, докато вадеше таблета от сака си. Отвори наръчника за птици, който имаше снимки, и го обърна към Цезар, докато превърташе изображенията и обясняваше.

Перейти на страницу:

Похожие книги