— Сигурен съм, че това е част от заповедите му.
— Добре… тогава…?
— Ние сме любители на птици.
— Тази птичка може и да не полети, да ме прощаваш за шегата.
— Мисля, че засега сме добре.
— Казах ти, че не бива да нощуваме тук.
— Но трябва да създадем впечатлението, че ще го направим.
Тя кимна.
— Ще вземем лодка нагоре по реката и ако останем доволни от събраната информация, може да отлетим още преди да се стъмни.
— Добре.
Той я погледна.
— Мислех си, че ще искаш още един пищов в стаята, ако останем за през нощта.
— Да. Но не е нужно Цезар да го научава.
— Добре… хитро.
— Мисля с главата си. Горната, както казвате вие мъжете.
— Намекът ти е възмутителен.
— Скот…
— Кларк. Женени сме.
— Цезар ни чака.
— Вярно. Ще закусваме със саковете.
Тя взе своя.
— Няма ли да се обадим на Джон?
— О, значи вече сме на Джон, а?
— Скот, моля те… да се обадим ли на Джон и да му кажем, че е чисто?
— Той сигурно вече е на половината път до Каракас.
— Не е.
— Засега е най-добре да остане в чесната. Можем да му се обадим, когато се уверим, че е чисто.
— Добре. Но трябва да се обадим на Домброски. Може би и на Уорли.
— Ще се обадим на Домброски веднага щом останем сами под открито небе.
Тя кимна.
— Надявам се сателитните телефони да работят тук.
— Аз също. Да идем да закусим.
Излязоха и Цезар погледна саковете в ръцете им. Тейлър му каза нещо на испански и той кимна и ги поведе.
Броуди разузнаваше наоколо, докато вървеше и забеляза, че Тейлър прави същото, като продължаваше да си бъбри с Цезар на испански.
Цезар ги поведе към голям открит павилион на петдесетина метра от колибата им, покрит с мрежа против комари. Вътре имаше дълги дървени маси с пейки и той ги покани да седнат.
Броуди и Тейлър седнаха един срещу друг, а Цезар се настани до Броуди. Явно щеше да остане за закуска.
— Какво ще ни посъветваш? — попита го Броуди. — Да поръчаме от менюто, или да си изберем от бюфета?
— Жена ми прави много вкусна закуска.
— Чудесно.
Цезар поиска да види паспортите им, така че закуската се очертаваше да бъде работна.
Броуди и Тейлър му дадоха паспортите си и той ги провери, като поглеждаше гостите си, за да е сигурен, че снимките отговарят на лицата им. След това извади химикалка и много внимателно преписа паспортните им данни върху бланката под имената на други хора като Ролф, Фриц, Магда и Герда.
Броуди знаеше, че европейците са по-авантюристично настроени пътешественици от американците, което не означаваше, че са по-храбри — те просто имаха по-висока поносимост към затънтени дупки, или може би просто очакваха да умрат и бяха много радостни, когато смъртта им се разминаваше.
Цезар им върна паспортите и погледна тениската на Тейлър.
— Какво пише…?
— Джорджтаун — отвърна Тейлър. — Моят университет. Universidad.
— А… Аз колекционирам тениски.
„По-добре, отколкото глави“, помисли си Броуди и каза:
— Разменете си тениските.
— Ще ви я дам по-късно — каза Тейлър.
Цезар се усмихна.
— Gracias.
Е, Цезар, изглежда, беше точно това, за което се представяше — главен туристически гид. И вероятно връзките му с Мърсър и неговия лагер бяха взаимноизгодни. Цезар не беше верен на Кайл Мърсър, на правителството в Каракас или на когото и да било, освен на собствените си сънародници. И най-вероятно нямаше представа защо американецът е създал военен лагер наблизо, нито пък му пукаше, стига да не тормозят него и хората му. Всъщност лагерът на Мърсър вероятно осигуряваше работа на пемоните, които бяха изоставени от централното правителство. И може би Мърсър им плащаше, задето използва земята им, както правеха американските военни в Ирак и Афганистан. Кайл Мърсър знаеше как да живее в племенни територии, където имаше строги правила Първо: бъди добър съсед с местните. Второ: купувай всичко, което ти е необходимо от тях — храна, труд и мълчание. Трето: плащай на местните да ти докладват какво виждат и чуват. И Цезар правеше точно това. Нищо лично. Просто бизнес.
Цезар погледна Тейлър и попита новата си приятелка:
— В Каракас ли сте отседнали?
— Да, и утре се връщаме — отвърна тя.
Цезар не отговори и Броуди се запита какво ли си мислят туземците за Каракас и цивилизацията като цяло. Може би не много.
— Плащането е предварително — каза Цезар. — В американски долари или евро.
— Добре. — Броуди извади портфейла си и му даде сто долара. — Две луксозни стаи за една нощ, външна баня, включена храна и изглед към тепуи.
— Si. — Цезар прибра парите в джоба си. — Такса парк. Пет долара.
— Да. Ето ти десет. Задръж рестото.
— Gracias. Но за да отидете до тепуи, ще ви трябва водач.
— По-късно ще говорим за това. Как се казва тази река?
— Името ѝ испанско — отвърна Цезар. — Ние си я наричаме Реката.
— Ясно.
Тейлър попита Цезар за испанското име на реката, но той като че ли го беше забравил. Помнеше обаче нещо друго.
— Пилотът трябва да донесе разрешителните.
— No problemo.
— Добре.
Тейлър заговори с него на испански, докато вадеше таблета от сака си. Отвори наръчника за птици, който имаше снимки, и го обърна към Цезар, докато превърташе изображенията и обясняваше.
