— Не знаем кой е Тед. Разсейваш се, Скот — укори го тя. — Тук сме, за да открием и задържим Кайл Мърсър, а не да градим конспиративни теории. Съсредоточи се върху мисията.
Права беше, разбира се, но липсата ѝ на интерес към всичко това изглеждаше малко нехарактерно за Маги Тейлър, която беше толкова усърдна и отдаваше огромно внимание на подробностите.
— Ние сме специални агенти на ОКР, а не военни полицаи, пратени да донесат нещо — каза той.
— Ние сме следователи. Ченгета, а не разузнавачи.
— Добре… но помисли и за това: убийството на Робърт Креншо беше голяма новина, така че Уорли несъмнено знае за нея и тъй като е офицер от разузнаването, трябва да е знаел, че Креншо всъщност е от ЦРУ. И ако Брендан Уорли е наполовина толкова умен, за колкото се смята, със сигурност се е замислил за възможна връзка между убийството на Робърт Креншо и географската близост на Кайл Мърсър до Пешавар по същото време — точно както полковник Домброски мисли за тази връзка.
— А ти ми говореше за допускания.
— Добре. Но все пак знаем, че Уорли е бил в Афганистан и не го спомена. А когато някой не споделя информация, трябва да се запиташ защо го прави и какво друго премълчава.
— Скот, може да не го е споменал от съображения за сигурност. Например, служителите от ЦРУ не казват къде са били.
Точно тя би трябвало да го знае.
— Ако смяташ да питаш Уорли дали е бил в Афганистан, направи го приятелски — посъветва го тя.
— Винаги питам, сякаш не знам отговора — отвърна той. — Ще е интересно да видим дали ще излъже.
Тя кимна.
— Стой до мен, Маги. Ще научиш това-онова.
— Вече научих.
Броуди смени темата.
— Потърси ли нещо за Томас де Херес?
— Да. Бил е офицер в армията на Боливар и е помогнал за освобождаването на Перу. Загинал, когато някой взривил бомба в къщата му. Така и не открили убиеца.
— Ще се върнем на този стар случай след като намерим Мърсър.
— Спомена ли Томас де Херес на Домброски?
— Не. Но споменах Флагстаф.
— И какво?
— Нищо не му говореше.
— А каза ли му, че Уорли е пропуснал да ни каже, че е бил в Афганистан?
— Реших да спестя тази информация.
— Защо?
— Защото защитавам източника си. Луис.
— Защо?
— Защото на полковник Домброски не му е нужно да знае.
— Той ни е шеф.
— А генерал Хакет е негов шеф.
— Това означава ли, че генерал Хакет е в списъка ти на заговорници?
— Генерал Хакет не беше открит с нас.
Тейлър допи мохитото и погледна партньора си.
— Ето какво научих. Ти си или много добър детектив, или параноичен задник.
— Разликата не е особено голяма.
— По-добре да тръгваме.
Станаха.
— Колко плати за бикините? — попита я той, докато тя обличаше прозирния си халат.
— Двайсетина долара.
— Прекалено много пари за толкова малко нещо.
Тя се усмихна.
— Понякога малките неща стават големи.
Влязоха в кафенето и взеха асансьора до техния етаж.
— Среща в лобито след двайсет минути? — попита Броуди, докато вървяха към стаите си.
— Става. — Тя отвори вратата си и го погледна. — Басейнът работи и през нощта. Така че ако се върнем без задържан, може да се утешим поне с него.
Среднощно топване в басейн с Маги Тейлър звучеше добре.
— Разбрахме се.
Тя се усмихна и влезе в стаята си.
Броуди също влезе в своята и вместо да се опитва да анализира разговора им, се замисли какво ли е подходящото облекло за венецуелски яхтклуб. Замисли си също за Брендан Уорли, за това как ще изправи Кайл Мърсър пред правосъдието и как ще оцелее тази нощ.
Ако успееше с това, спокойно можеше да съсипе служебните си отношения с Маги Тейлър и у дома. Също като в Ирак, мисията беше на първо място, но крайната цел беше да се върнеш у дома — жив, както казваха.
Срещнаха се в лобито и Броуди забеляза, че Тейлър се е облякла подходящо с бели панталони и сандали и широко синьо горнище, което скриваше пистолета ѝ. Освен това носеше чантичка за червилото си и за резервния пълнител. Броуди пък беше извадил жълто-кафявите си панталони от торбата за пране и носеше незагащена зелена риза, под която се намираше допълнителният аксесоар за венецуелски яхтклуб — кобурът с глока.
Броуди помоли на рецепцията да им извикат такси и няколко минути по-късно пред входа спря черен „Форд Експлорър“. Колата имаше жълта емблема на вратата с надпис TELETAXI, а шофьорът им — побеляващ мъж на петдесет и няколко — имаше работен брояч и лиценз, така че Броуди реши, че шансовете да бъдат отвлечени не са много големи. Портиерът каза дестинацията им и потеглиха.
Шофьорът, на чийто лиценз пишеше „Рамон Санчес“, знаеше английски.
— Американци ли сте? — попита той.
— Не — автоматично отговори Броуди. — Канадци сме.
— Добре. Американците заплашват страната ми. Смятат да ни атакуват. Искат да сложат ръка на петрола ни — добави той.
— Гадни империалисти — съгласи се Броуди. — Наскоро сложиха ръка на „Тим Хортънс“, националната ни верига за понички.
На Рамон му трябваше известно време, за да смели чутото.
— Защо отивате в яхтклуба?
— Ще се явяваме на интервю за работа — отвърна Броуди.
— Искате да работите за богатите ли? Те са паразити.
— Абсолютни кръвопийци — съгласи се Броуди.
