— Генерал Хакет ще добави още една похвала в досието ти — каза Броуди. Искаше му се да добави: „И може би ще станеш генерал“, но това беше чувствителна тема за полковник Домброски.
— Винаги признавам заслугите на онзи, който ги е заслужил, Скот — каза Домброски.
— Да, знам.
— И критиките, когато е необходимо.
„Както и съвети, когато не ти ги искат“, помисли си Броуди и каза:
— Оценявам го.
— Добре. И още нещо. Не е зле да попиташ полковник Уорли дали няма начин да ти осигури някакво подкрепление за довечера. Било то и минимално.
— Единственото, което искам от Уорли, е транспорт за мен, за Тейлър и за арестанта ми.
— Добре… но…
— Задръж малко. Наблизо има цивилен. — Броуди вдигна чашата си и отпи голяма глътка. Какво по-добро от студена бира в горещ ден?
— Броуди? Чуваш ли ме?
Броуди потисна оригването си и каза:
— Чисто е.
— Приключихме ли?
— Само още един въпрос. Флагстаф говори ли ти нещо?
— Флагстаф? Като града в Аризона ли?
— Само думата. Може ли да е име на операция? На програма? На оръжейна система? Или кодово име на военна база? Нещо такова.
Домброски помълча известно време.
— Никога не съм я чувал в такъв контекст. Защо?
— Някой току-що седна до мен. По-добре да приключваме.
— Следващия път ми се обади от стаята си.
— Добре. Между другото, по-късно ще се обадя на сеньор Уиски за транспорта. С малко късмет ще се видим утре.
— Да се надяваме… Добре, успех довечера, Скот. Предай пожеланията ми и на госпожица Тейлър.
— Задължително.
— И докладвай при първа възможност.
— Разбира се.
— Това е всичко.
Броуди затвори и се загледа към хълмовете на Петаре. Някъде в онези безкрайни коптори се намираше плячката му — или участта му.
Погледна към кафенето и видя Тейлър да говори със сервитьора — който явно харесваше блондинки. Сервитьорът посочи към него.
Тейлър тръгна към кабаната. Беше с полупрозрачен халат, който вероятно беше купила в магазина за сувенири.
Броуди стана, както подобава на офицер и джентълмен, и тръгна да я посрещне. Тя погледна пантофите и хавлията му.
— Приличаш на пациент в психиатрична клиника.
— Ще го приема за комплимент.
Тя се усмихна и погледна към зелените планини и заобикалящите ги бедняшки квартали.
— Тук е прекалено приятно. Чувствам се виновна след онова, което видяхме днес.
— Вината не помага на никого.
— Много си мил, Скот.
— Нещо за пиене?
— Вече поръчах и за двама ни.
Броуди я отведе до кабаната и тя седна в шезлонга, а той се настани в тръстиковия си стол и си допи бирата.
Погледаха известно време плажуващите и Броуди се запита колко ли още дни, седмици или месеци ще продължи тази идилична сцена, преди Каракас и Венецуела да се потопят изцяло в хаоса. Някой ден, може би съвсем скоро, онези нещастници от бедняшките квартали щяха да решат да слязат в града и да вземат онова, което нямат. Щеше да е интересно да се види, но една революция би сложила внезапен край на мисията му. Пък и режимът благодарение на своите колективос като че ли държеше бедняшките квартали под контрол.
— Да се обадим на шефа — каза Тейлър.
— Вече се обадих.
Тя го погледна.
— Защо не ме изчака?
— Бях обзет от непреодолимо желание да чуя гласа му — обясни Броуди. — Следващия път ти ще му се обадиш. Довечера.
Тя кимна.
Сервитьорът се появи и остави поръчката на масичката между тях. Броуди подписа сметката и сервитьорът се отдалечи. Броуди погледна двете питиета, в които имаше стръкчета мента.
— Това не е бира.
— Това е мохито. — Тейлър свали крака от шезлонга, обърна се към него и вдигна чашата си. — За успешна операция довечера.
Чукнаха се.
— Дано — каза той. Отпи от питието си. Отврат.
Тя го погледна.
— За втори път се обаждаш на полковник Домброски, докато ме няма.
— Допускаш грешката да правиш предположения. Откъде си сигурна, че не съм му се обадил десет пъти?
— Скот, престани с глупостите.
— Добре. Когато ме инструктира в Куонтико, той ми предаде привилегирована информация. Само за онези, които трябва да я знаят. Ти не си сред тях, затова трябваше да говоря с него насаме.
— Какво е това, което ти трябва да знаеш, а аз не?
— Ако ти кажа, ще наруша дадените ми заповеди.
— Аз съм ти партньор.
— Това е стандартна процедура. — Броуди остави чашата си. — Поддържаш ли с някого контакт, за който не знам?
— Не.
— Знаеш ли нещо, което аз не знам? Като изключим испанския?
— Този разговор не ми харесва.
— Тогава не го води.
Тя стана и свали халата си, разкривайки бели бикини, изработени сякаш от конци за зъби. На практика си беше почти гола. Знаеше ли какво му причинява? Естествено, че да.
— Отивам да поплувам.
— Гледай банските ти да не те завлекат на дъното.
Тя отиде до ръба на басейна и се гмурна.
Броуди я загледа как плува. Беше добра, загребваше със сила, която можеше да им бъде от полза, ако им се наложи да плуват до Аруба. Това му напомни да се обади на Уорли за транспорта.
Извади сателитния телефон и набра номера.
— Господин Броуди — каза Уорли. — Харесва ли ви в Каракас?
— Не. Изобщо.
— Привързаността към града расте бавно.
— Като ноктите на краката.
Уорли се засмя.
— Раул помогна ли ви?
— Той какво каза?
— Не сме се чували.
Броуди не отговори.
— Е, какво мога да направя за вас?
