— Да, паразити. Изсмукват кръвта на народа. Някой ден ще освободим Венецуела от богатите.
— Вече свършихте добра работа, като освободихте Венецуела от средната класа — обади се Тейлър.
Броуди се усмихна и ѝ намигна.
— Не трябва да има частни клубове — продължи Рамон, докато караше през града.
Броуди и Тейлър запазиха мълчание и го оставиха да говори, като го прекъсваха само колкото да се съгласят с него. Американците са гадини.
Известно време пътуваха към летището и през планините, после продължиха на запад по двулентов път, който вървеше покрай брега и предлагаше красив изглед към океана. Слънцето блестеше ярко в безоблачното небе, а синьото море беше осеяно с яхти и платноходки.
Отбиха от пътя и приближиха входа на „Марина Гранде“, който се състоеше от будка за охраната и плъзгаща се метална порта с бодлива тел отгоре. Подобно на входа на „Ел Дорадо“, този мехур на лукса правеше всичко възможно да изглежда гостоприемно въпреки укрепленията си, които бяха достойни за затвор. Табела с позлатени букви оповестяваше името на клуба, а усмихнатият служител на входа беше облечен в безупречно бял костюм. Недалеч, до редицата палми, стоеше охранител в черна униформа с калашник.
Броуди и Тейлър представиха фалшивите си паспорти, и служителят ги свери със списъка на гостите. После обясни на шофьора на испански къде може да бъде намерен сеньор Уорли, натисна копчето за отваряне на портата и продължиха.
Таксито ги остави на паркинга до плажа. Броуди плати с боливари, но не го оскърби с бакшиш.
Излязоха на широк равен плаж, намиращ се в малък залив. В отсрещния му край беше кеят, където бяха хвърлили котва блестящи луксозни съдове с всевъзможни размери.
Денят беше горещ, но при океана въздухът бе значително по-прохладен, отколкото в града. Броуди погледна плажуващите, които отпиваха от питиетата си в шезлонги под навеси от палмови листа или газеха в плитките води на залива. Красива двойка, хваната за ръце, мина покрай тях на път към кафенето на открита платформа с изглед към водата. Парите сигурно можеха да купят щастие, но не и това, а това изглеждаше доста добре.
Откриха Уорли на плажа под навес от палмови листа да отпива от висока чаша и да съзерцава океана. Беше сменил мръсните си панталони и оръфаните мокасини с измачкани къси панталони, пластмасови джапанки и тениска „Томи Бахама“.
Уорли ги погледна през пилотските си очила, докато двамата сядаха на съседните столове.
— Как е семейният живот?
— Неконсумиран — отвърна Броуди.
Уорли се разсмя.
Тейлър подмина думите им и се огледа.
— Това място сигурно ли е?
— На служителите им се плаща да чуват само онова, което искате да чуят, и да запомнят единствено поръчката ви — увери ги Уорли.
— Ами гостите? — попита Броуди.
— Всичките са против правителството. Хората на режима не са добре дошли тук.
Млада служителка с бяла риза и къса бяла пола дойде да вземе поръчките им. Уорли поръча три Венецуела Либре — каквото и да означаваше това — след което допи питието си и ѝ даде празната чаша. Тя се усмихна и се отдалечи.
Броуди заговори по същество.
— Почти сме сигурни, че намерихме бардака.
— Радвам се, че Раул ви е бил от помощ.
— Възнамеряваме да извършим ареста довечера.
— Сигурен съм, че капитан Мърсър има други планове за вечерта — каза Уорли и добави: — Не мисля, че един беглец би останал на място, на което е бил забелязан.
— Ще видим.
— Всъщност може да ви очаква.
— Надявам се.
Уорли го погледна.
— Там горе бандите се сменят всеки ден. Изгубих им бройката.
— Ясно. Искам от вас…
— Надявам се, че не искате подкрепления. Посолството не може да се замесва в…
— Искам от вас самолет, полковник. Двамата с госпожица Тейлър ще се погрижим за останалото.
Уорли кимна.
— Добре… Използваме една изоставена писта на десет километра южно от Каракас. Чартърен самолет ще отлети от летище „Франсиско де Миранда“ и ще кръжи над пистата. Ще ви дам сателитния номер на пилота и когато стигнете на място със задържания, ще му се обадите и той ще кацне да ви вземе.
Броуди и Тейлър се спогледаха.
— Какъв самолет? — попита тя. — И къде ще ни откара?
— Самолетът е едномоторен „Отър“, добър за излитане и кацане на къси писти — отвърна Уорли. — Има външна сателитна антена, така че пилотът е в състояние да приеме обаждането ви. Има седем или осем места, ако случайно решите да отвлечете още някого.
Броуди остана с впечатлението, че Уорли е използвал този остроумен израз и преди.
— Колкото до дестинацията, не е моя работа да знам — продължи Уорли. — Можем обаче да приемем, че е някоя американска военна база в Панама или Гитмо. И след това към дома.
Броуди кимна и си помисли, че заподозреният спокойно би могъл да им бъде отнет в Панама или Гуантанамо. Всъщност възможно беше планът да е точно такъв и това нямаше да му даде много време да разпита завързания капитан Мърсър.
— Как да намерим пистата и какъв е номерът на пилота? — попита Тейлър.
Уорли я погледна.
