— Мислех си, че ще завършим с групова прегръдка.
Тя подмина думите му.
— Не биваше да повдигаш онези въпроси пред него. Той ни трябва довечера, а ти го настрои срещу нас.
— Аз ли? Та ти току-що му каза, че ще бъде привикан да свидетелства правдиво.
— Ако в главата му е имало правдива мисъл, тя сигурно е умряла от самота. — Тейлър го погледна. — Скот… трябва да зарежем тази история. И без това си имаме достатъчно работа.
— Тогава защо повдигна темата за Афганистан?
— Защото и без това щеше да го попиташ. Реших да го направя по не чак толкова пряк начин. Както са ни учили.
— Явно съм пропуснал този урок.
Стигнаха паркинга и тръгнаха към нещо като клуб, откъдето биха могли да си извикат такси.
— От него ме побиват тръпки — каза Тейлър.
— Точно това е целта му. Виж, работил съм по случаи, в които съм си имал вземане-даване с типове от ЦРУ, военни разузнавачи и шпиони от други агенции. Готови са на какво ли не, за да те накарат да си мислиш, че ти правят услуга, като премълчават информация, която може да бъде прекалено опасна за теб. Те са измислили фразата „Ако ти кажа, ще трябва да те убия“. Всичко това са деветдесет процента дрънканици.
— А останалите десет процента?
— Те са онези, които
Тя го погледна.
— Плашиш ме, Скот.
— Знаеш ли, понякога плаша и самия себе си. Както казват в пехотата, и най-добре премислените бойни планове стават на пух и прах с първия изстрелян куршум. Нататък всичко е импровизация.
— Освен ако първият изстрелян куршум не мине през главата ти.
— Никога не съм се замислял за това.
Стигнаха до клуба.
— Попитай за такси, карано от капиталист и привърженик на свободния пазар — заръча ѝ Броуди.
Тя влезе, а той остана отвън, загледан в реещите се над водата чайки. Е, успяха да поразбъркат лайната и можеше да си представи как Уорли звъни на съответните хора и казва нещо от рода на: „Онзи тип е направил някои връзки. Трябва да се поговори с него и с дамата, когато се върнат в Щатите“. Или пък добавя: „Не се безпокойте за тях. Вероятно ще бъдат убити довечера“.
Е, ако трябваше да избира между слушането на цитати от Закона за национална сигурност от някой задник в мазе във Вашингтон и престрелка в бардак в Каракас, лично той би избрал второто. Защото е по-бързо и не те отегчава.
Тейлър излезе от клуба.
— Таксито идва след пет минути — каза тя и добави: — Помолих да изпратят Рамон от „Телетакси“.
— Адски си гадна, Маги.
— Животът е гаден, Скот.
Особено ако не успееш да изчукаш, не пипнеш жертвата си и не те убият в бардак. Но можеше и да е по-зле. Можеше да бере царевица.
Таксито пристигна, но зад волана не беше Рамон.
— До хотел „Ел Дорадо“ — каза Броуди.
Подобно на колегата си Рамон, шофьорът Густаво знаеше английски.
— Една нощ на това място струва колкото цяла годишна заплата — отбеляза той.
— Очертава се дълго пътуване — каза Броуди на Тейлър.
— Американци ли сте? — попита Густаво.
— Канадци.
— Не виждам много американци в Каракас.
— Не знаят какво пропускат.
— Харесва ли ви страната ни?
— Какво мога да кажа за Венецуела, което вече не е казано за Куба или Никарагуа? — отвърна Броуди.
Густаво се позамисли над отговора му.
— По работа ли сте тук, или за забавления?
— От двете по малко.
— Добре. Трябва да посетите юга, където са джунглите.
— Има го в графика ни — увери го Броуди. — Венецуела — моя съдба е да я позная.
— Si. — Густаво, който очевидно се осведомяваше от същия източник като Рамон, добави: — Ако американците ни нападнат, ще отидем в джунглите. Венецуела ще стане за тях като Залива на прасетата, като Виетнам, като Ирак и Афганистан.
— Няма да е зле да се върнеш на старата си работа — каза Броуди на Тейлър. — Надушвам възможности за кариера там.
Тейлър каза на Густаво нещо на испански и се обърна към Броуди.
— Казах му, че съм уморена и искам да подремна.
Е, това беше добър начин да го накара да млъкне. Броуди вече беше обмислял дали да не извади глока си. Тейлър обаче предпочиташе по-меките подходи. Доброто ченге и лошото ченге. Двамата бяха добър екип.
Погледна Тейлър, която вече се преструваше на заспала, после се загледа през прозореца, докато пътуваха по крайбрежния път и после завиха на юг през планините. Слънцето се беше спуснало над хоризонта и хвърляше дълги сенки върху гъстите дървета по склоновете. В далечината се виждаше блещукането на кулите от стъкло и стомана в Каракас.
