Дезертьорът полностью

Венецуела беше гадно място. Но невинаги беше било така. Сравнително неотдавна страната беше била действаща демокрация с държащо на църквата и семейството общество. Броуди си помисли за Луис, за приятните служители в хотела; разбира се, спомни си и за мис Венецуела и за гражданите по улиците, които изглеждаха нормални, макар и изплашени. Спомни си също ровещите в боклуците, опашката при супермаркета и потиснатите обитатели на Петаре, които бяха на едно ядене от гладната смърт. Помисли си също за чавистите от Плаза Боливар, за хищническата полиция, за мутрата от митницата на летището, за националните гвардейци и за болните хора при клиниката, контролирана от РБД-200.

Изглеждаше му, че Венецуела е място, на което най-лошите елементи на човечеството са победили цивилизацията. Беше виждал това положение и в други страни и то беше колкото потискащо, толкова и плашещо. А още по-потискащи бяха удобните идиоти като Густаво и Рамон, които не бяха лоши хора, а истински вярващи — глухи, тъпи и слепи за злото около тях. Или може би се страхуваха.

Страх. Това беше сграбчена от страх страна.

Ако Кайл Мърсър, който знаеше испански, бе търсил испаноезична страна, в която да се засели, Броуди можеше да се сети за поне десет не чак толкова прецакани страни в Южна и Централна Америка, където човек може да направи пари и да изчезне. Следователно… Мърсър беше дошъл тук по други причини. Преследваните престъпници обикновено отиват при някой познат, който може да им помогне — приятел или роднина. Или отиват някъде, за да уредят някакви сметки. Но след като го направят, се махат.

Колата се спусна в долината на Каракас. Над града беше надвиснала мараня, от която бедняшките квартали по склоновете изглеждаха призрачни на отслабващата светлина.

— Ако мина през портала, охраната ще ми поиска бакшиш — каза Густаво, когато приближиха хотела. — Изнудване, както го наричате вие.

Тейлър се надигна и каза:

— Спри тук. Ще продължим пеша.

Густаво спря. Броуди плати сметката в боливари без бакшиш и му каза:

— Трябва да кажете на охранителите да си го начукат.

— Сеньор?

— Цялата страна трябва да престане да търпи тези гадости.

Густаво не знаеше какво да отговори.

Тейлър хвана Броуди под ръка и го поведе към портала.

— Понякога ме изненадваш, когато се ядосваш от социалната несправедливост.

— И аз самият се изненадвам — отвърна Броуди. — Родителите ми бяха хипита. Мир, любов и справедливост. Явно съм го прихванал от тях.

— Няма да те издавам.

Качиха се в апартамента и седнаха един срещу друг в дневната да хапнат от боклучавата храна в минибара и да пийнат от местната високооктанова кола, която спокойно можеше да е направена от истинския материал.

— Какво мислиш за полковник Уорли? — попита Броуди.

Тейлър се замисли за момент.

— Пиянде. Но ни е нужен и смятам, че в крайна сметка ще си свърши работата въпреки цялото си позьорство.

Броуди кимна. Свързаните с разузнаването или специалните части случаи обикновено бяха сложни, защото в световете на тези агенции имаше множество основателни причини да се пазят тайни. Затова когато се натъкваше на увъртания и възпрепятстване, които при други обстоятелства биха се приели като знак за нещо нередно, Броуди знаеше, че тези лъжи и отказ да се отговаря на въпроси са просто част от работата. И Брендан Уорли го беше показал съвсем ясно.

— Той ни посъветва да се върнем у дома — каза той.

— Той е онзи, който трябва да се върне у дома. Прегорял е.

— Мисля, че се тревожи какво можем да открием, ако пипнем капитан Мърсър. Дори няма да се изненадам, ако неговите хора от военното разузнаване също търсят Мърсър, след като вече знаят, че е тук.

Тейлър се замисли, но не отговори.

Често се случваше шпионите и ченгетата да търсят един и същи заподозрян, но поради различни причини — и за да приложат различни методи за правосъдие. Хората от разузнаването като цяло нямаха право да извършват арести, както им беше напомнил Уорли, и това ги оставяше с два избора — да предадат заподозрения на ОКР или ФБР, или да го убият. Всъщност имаше и трета възможност — хората от разузнаването бяха прочути с навика си да сключват сделки с боклуци, чието място беше зад решетките. Наричаха го „вербуване“ или „превръщане в двоен агент“ и всякакви подобни глупости. Понякога се получаваше в онзи свят на дим и огледала, но Броуди го намираше за отвратително. Мястото на престъпниците, шпионите и предателите беше в затвора. А не в нечия ведомост за заплати. Както и да е, ако Уорли и приятелите му наистина търсеха Кайл Мърсър, вероятно нямаха за цел да го вербуват — а да го накарат да млъкне завинаги. Но защо? Отговорът на този въпрос обясняваше и причината за дезертьорството на капитан Мърсър.

Тейлър допи колата си, дояде шепата ядки и каза:

— Да обсъдим плана за довечера.

— На кого му трябва план?

— Просто майтап, Скот.

— Добре… Ще вляза в бардака с предположението, че Кайл Мърсър вероятно няма да е там. Трябва да намеря възможност да разпитам онези, които редовно са там, но не са мотивирани да защитават сеньор Мърсър.

— Имаш предвид момичетата, които работят там.