Колкото до Маги Тейлър, Броуди се радваше, че е изяснил онзи въпрос. И все пак… оставаха някои неща, които изглеждаха не на място — включително дедуктивното ѝ мислене, което не беше основано на нищо. Освен може би на гузната съвест. Възможно беше наистина да бе работила за ЦРУ в Афганистан, подобно на някои други от Цивилни въпроси. Но защо ѝ трябваше да разказва историята за Трент? От работата си Броуди беше научил, че когато лъжат, хората не навлизат в ненужни подробности.
Полковник Домброски не разпространяваше слухове — той даваше надеждна информация. Работа на агентите му беше да я анализират и да стигнат до някакви заключения. Да стигнат до истината.
Броуди и Тейлър чакаха пред входа на хотела. Беше седем и десет, но от Луис и колата под наем нямаше и следа.
— Може да е попаднал в задръстване — предположи Тейлър.
— След залез по улиците на Каракас няма трафик — отбеляза Броуди.
— Може да е бил ограбен от полицията.
— Това е по-вероятно. — Или, помисли си Броуди, Луис просто беше размислил. Но в такъв случай щеше да се обади или да прати съобщение: „Извинете, сеньор Броуди, но не съм луд, за разлика от вас“.
Броуди нави ръкавите на ризата си. Беше участвал в десетки операции под прикритие и обикновено подбираше облеклото си според ролята, която играеше. Но когато си беше приготвял багажа, не знаеше, че ще му се наложи да се прави на секс турист, така че се налагаше да импровизира с ограничения си гардероб и сега носеше черни панталони, мокасини и незагащена светлосиня риза, която беше закопчана наполовина, за да показва космите на гърдите му. Глокът му, който щеше да даде на Луис преди да влязат в „Кокошарника“, беше затъкнат в колана му. Нямаше кобур и портфейл, а само пачка банкноти и фалшивия си паспорт, в случай че в заведението поискат да се идентифицира. Беше си помислил дали да не облече и ментето на „Армани“, но някой можеше да го убие за него.
Тейлър носеше дочени панталони, в които беше напъхала свинските опашки, тазера, резервните пълнители и снимката на Кайл Мърсър, която Броуди не искаше да бъде откривана, ако го обискират на входа на „Кокошарника“. Освен това носеше и единствения сателитен телефон, даден им от Уорли. Той беше добро средство за комуникация, но можеше да приема и предава само на открито — като досадната му радиостанция в колата, която губеше връзка, ако е под мост или в тунел — така че щеше да бъде безполезен в бардака. Пък и ако го откриеха при обиска на входа, щеше да събуди подозрения. Затова сега той беше у Тейлър и по-късно, ако им се наложеше да се изнасят спешно, тя можеше да се подаде от прозореца на колата с телефон в едната ръка и глок в другата, да стреля по преследвачите им и в същото време да се мъчи да се обади на Уорли или на пилота. Биваше я в многозадачните изпълнения.
— Напъха ли и „Сникърс“ в джобовете си?
Тя не отговори и Броуди си помисли, че изглежда напрегната.
Той носеше смартфона си, на който беше записал няколко офлайн карти на Петаре, които можеше да използва и без покритие и улични табели. Както и без улично осветление, което беше добре и зле едновременно. Луис беше добър шофьор, Тейлър също, но който и да караше по време на бягството им, щеше да се изправи пред сериозни предизвикателства сред тъмните бедняшки квартали по хълмовете.
Броуди беше попадал и преди в такива лайняни ями и в подобни ситуации — помнеше едно невероятно извеждане на крадец от Тунис — и се утеши с факта, че преследвачите винаги са в неизгодно положение, тъй като преследваните се мъчат да отърват кожата и съответно са по-мотивирани.
Така или иначе, нямаше представа как ще се развият нещата тази вечер. Но ако изкараше невероятен късмет и успееха да напъхат Кайл Мърсър в багажника, щяха да се нуждаят само от още малко късмет и съобразителност, за да стигнат до пистата и самолета. Следващата спирка щеше да е на американска почва в Панама или Гитмо. Ако се осъществеше успешният сценарий, двамата с Тейлър нямаше да се върнат в „Ел Дорадо“ — нито тази вечер, нито никога. Затова бяха оставили всичко в стаите си, сякаш са излезли в града и са изчезнали безследно — нещо, което не беше необичайно за Каракас. Всъщност имаше и друг сценарий — да намерят смъртта си в „Кокошарника“.
— За какво си мислиш, Скот?
— Чудя се дали армията ще ни обезщети за личните вещи, които оставихме.
— Мисля, че това е най-малката ни тревога.
— А аз мисля, че трябва да се кача и да си взема сакото „Армани“. Мога да взема и новите ти бикини, ако искаш.
— Това пример на пехотински хумор преди битка ли е?
— Нещо такова.
Тя кимна.
— Щом ти върши работа. Аз пък си мисля, че са ни вързали тенекия.
— Ще дойде.
Портиерът, на чиято табелка пишеше „Тито“, ги попита за трети път дали искат такси и Броуди за трети път отговори, че чакат колата си.
