— Добре. Луис ще ме заведе до вратата, за да ме представи. Ако ни отпратят, веднага се връщаме и ще останем да дебнем. Ако влезем, ще идем в тоалетната, където ще си взема пистолета, след което той ще излезе. Двамата ще ме чакате със запален двигател и готови за тръгване.
— Скот, нямаме връзка и подкрепления, а това нарушава всяка процедура на ОКР…
— Това е разузнаване във вражеска територия. Край на дискусията.
— Добре. А ако не излезеш до един час?
— Обади се на Уорли, кажи, че съм в неизвестност по време на акция, и изчезвай. Виж, Маги, това е стандартна работа под прикритие. В най-лошия случай ще ме пребият и ще ме изхвърлят навънка гол. Знаят, че няма да ида в полицията, така че не им трябва да ме пускат в месомелачката. — Погледна Луис, който седеше мълчаливо зад волана. — Нали, Луис?
Луис не отговори веднага, но после каза:
— Вярно е, в бардаците понякога те обират, но никога не убиват.
— Именно. Отразява се зле на бизнеса. — На Броуди му хрумна още нещо. — Ако се почувствате застрашени от някой, който приближава колата, изчезвайте.
— Скот, няма да те оставим…
— И ако видите заподозрения да влиза в „Кокошарника“, не се опитвайте да го спипате. Аз ще се оправя с него вътре.
— Видя ли го, ще го спипам — отвърна Тейлър.
Той я погледна.
— Не, ще изпълняваш заповедите ми.
— Така става, когато нямаш комуникация — въздъхна Тейлър.
— Както ни казваха в Ирак, влизаш в бой с екипировката, която имаш, а не с онази, която искаш да имаш. Освен това, ако го видите да излиза, аз ще бъда плътно зад него — завърши Броуди.
Тейлър го погледна от пода.
— Освен ако не минаваш през месомелачката.
— Не бъди толкова негативно настроена. — Броуди погледна през прозореца към „Кокошарника“. — Добре, Луис, да се поразходим.
Луис слезе от колата.
— Кайл Мърсър може и да те чака — напомни Тейлър на Броуди.
— Ако ме чака, ще има повече въпроси от мен. Може да поиска да поговорим, да предложи сделка, да ми предаде съобщение, което да отнеса в Щатите. Предпочитам да рискувам с друг офицер и ветеран, отколкото с управата на „Кокошарника“.
Тейлър кимна. Явно си беше спомнила, че капитан Мърсър не беше убил сержант Симпсън, когато е можел да го направи и може би е трябвало да го направи. Все пак не пропусна да го предупреди:
— Не знаем какво се върти в главата му сега.
— Аз знам кой е бил. Това е човекът, с когото ще говоря, ако ме чака.
Тейлър отново кимна.
— Успех.
Броуди слезе от колата и с Луис тръгнаха към „Кокошарника“.
Минаха покрай паркираните коли и джипове. Някои от шофьорите ги погледнаха, един-двама подвикнаха нещо на Луис, който отговори и всички се посмяха на нещо — може би на заблудения гринго с пачка банкноти, по-голяма от онази му работа.
Броуди беше играл какви ли не роли под прикритие и имаше усет как да изглежда, да върви и да действа за всяка от тях. Тази вечер той беше Кларк Боуман, застрахователен агент от Йист Уетфийлд, Канзас. Кларк беше нервен, но и възбуден, и следваше хуя си към бордей, препоръчан му от неговия шофьор. Кларк се беше опитал да се облече като готин тип, отиващ в публичен дом, но въпреки това си личеше, че е шматка.
Вътрешно Кларк Боуман беше Скот Броуди, който беше убивал хора и щеше да го направи отново, ако се наложи.
Приближиха черната стоманена врата на „Кокошарника“ и Броуди погледна към червеното око на охранителната камера, което се беше вперило в него.
Луис натисна копчето на вратата, което би трябвало да даде сигнал вътре. Зачакаха.
— Трябва да използваш baño — напомни Броуди на Луис.
— Si. Трябва. Но повечето шофьори използват улицата.
— Да, но ти искаш да си измиеш ръцете.
Луис кимна.
— И не забравяй — Пепе от „Клуб на прокълнатите“ ни е препоръчал това място.
— Si.
— Скоро ще бъдеш в Щатите със семейството си — напомни му Броуди.
Луис не отговори.
Най-сетне вратата се отвори и на прага се появи едър мъж с черна тениска и черни панталони. Погледна първо Броуди, после Луис.
— Qué?
Луис представи клиента си и каза, че са тук по препоръка на Пепе от „Клуба на прокълнатите“, но мъжът не отговори и отново погледна Броуди.
Броуди забеляза, че мъжът има кожен кобур и нещо като револвер с дръжка от слонова кост. Погледна тъмните му очи и за момент му се стори, че вижда как нещо прищраква в мъничкия му мозък — нещо като „А, ти си онзи гринго, дето чакаме“. Но може и да беше просто игра на въображението му.
Мъжът се дръпна настрани и им даде знак да влязат в малко фоайе.
Каза нещо на Луис, който отвърна и потупа хълбока си там, където носеше своя — или по-скоро на Броуди — глок. Мъжът кимна и, както Броуди беше очаквал, не му поиска оръжието.
След това мъжът обискира Броуди, демонстрирайки сносни умения, сравними с тези на проверяващите в летище, с тази разлика, че не посегна към чатала му.
Мъжът извади паспорта на Броуди от джоба на панталона му и го прелисти, докато поглеждаше лицето му.
— Боуман.
— Si — каза Броуди. — Викай ми Кларк.
Мъжът задържа паспорта и извади пачката гущери от джоба, задържа една двайсетачка за себе си и върна на Броуди останалите пари с документа. Броуди се надяваше, че в цената на куверта е включено питие.
