Дюн (Том трети) полностью

Не го говорим. Значи — минус. Най-късно довечера трябва да имам решение. Тараза отпрати назад периферната част от съзнанието си, за да преброди цялата непрекъсната верига на светите майки — всички онези памети на жени, плътно събрани сега в деликатната мрежа на собственото ѝ съзнание и това на Белонда и Хестерион. Беше прекалено уморена, за да следва заплетения, криволичещ път през Другите Памети. В самия му край трябваше да се намира опитът от наблюденията, събран от Муад’диб, от онова атреидско копеле, което два пъти разтърси вселената — веднъж с победата над Империята, повел ордите от свободни, и втори път с разпръскването на Тирана.

Тя помисли: Ако сега ни сразят, може и да свършим веднъж завинаги. Да ни погълнат без остатък онези пръкнали се от ада женски същества от Разпръскването.

Алтернативата сама напомняше за себе си — женското чедо от Ракис да навлезе в същината на Сестринството и да дочака края на живота си на някой не-кораб. Позорно оттегляне.

Толкова много зависеше от Тег. Дали в края на краищата бе стигнал до провал за Сестринството, или бе открил неочакван път, за да скрие гола̀та?

Трябва да намеря начин за забавяне на хода на събитията. Длъжни сме да дадем на Тег време, за да се свърже с нас. Одрейди ще трябва да разтегли изпълнението на плана на Ракис.

Беше опасно, но трябваше да бъде сторено.

Светата майка стана от стола с биологична самонастройка и отиде до насрещния тъмен прозорец. Планетата на Дома на Ордена лежеше в мрака на скрита в сянка звезда. Истински спокоен пристан! Космически обекти от същия клас вече дори не бяха именувани, само ги отбелязваха с числови означения някъде из Архивите. Планетата бе преживяла хиляда и четиристотин годишна окупация от Бене Гесерит, но и това трябваше да се счита за временно явление. Тараза си представи пазещите ги от орбита не-кораби — защитната система на Тег, развита в дълбочина. И все пак Домът на Ордена оставаше уязвим.

Проблемът бе именуван съвсем лаконично — „Случайно откриване“.

Дефектът се оказа неотстраним. По време на Разпръскването човешкият род бе нараствал експоненциално, пренасяйки гмежта си в безкрая на пространството. Най-после сигурност за Златната Пътека на Тирана. Истина ли беше? Навярно да, защото атреидският червей бе запланувал повече от простото оцеляване на човешкия род.

Той сътвори за нас нещо, което все още не сме изровили, дори след всичките хиляди години, изминали оттогава. Мисля, че знам какво е направил. Моята опозиция обаче твърди друго.

Една света майка никога не можеше да размишлява с лекота за робията, която милиарди изстрадаха при Лето II, обуздал Империята си в течение на три хиляди и петстотин години, подкарвайки я с камшик по своята Златна Пътека.

Залитаме в погрешна посока, когато се връщаме към миналото на онези дни.

Тараза отвори широко очи, докато наблюдаваше собственото си отражение в тъмния пластичен материал на прозореца. Гледаше я неприветливо лице с ясно изписана на него умора.

Имам пълното право да съм уморена и неприветлива!

Знаеше, че по време на цялостния процес на подготовката си е била съзнателно натикана в модел на развитие без положителни качества. В него бе събрана цялата ѝ сила и защитни способности. Остана чужда за обичайните човешки отношения; дори изпълненията ѝ по време на съблазняващите операции бяха предназначени за ръководните специалистки по размножителния процес. Полека-лека се превърна във вечния застъпник на погрешната кауза — нещо като адвокат на дявола, — с което пък стана доминираща сила в цялото Сестринство, а като следствие дойде издигането ѝ в ранг на старша майка.

Както казват суфитите: „Гнилата сърцевина винаги се стреми да пробие навън.“

Но пропускат да добавят, че понякога развалата е полезна и има благодатни последствия.

Увереност сега ѝ вдъхваха някои обнадеждаващи сведения. Уроците на Тирана поеха с миграцията на хората по време на Разпръскването и бяха променени по незнайни пътища, но в края на краищата винаги оставаха разпознаваеми. С времето щеше да се намери и начин за неутрализиране на незабележимостта на не-корабите. Според Тараза хората от Разпръскването все още не го бяха открили — поне онези, които крадешком се промъкваха към местата, от които бяха тръгнали.