Кафявата течност в чашата на Дънкан бе едно от нещата, опитани от Лусила, която я определи като подходяща за поддържане на тонуса. Тег не знаеше как точно го правят светите майки, макар че и собствената му родителка владееше процедурата. Една хапка или глътка бе достатъчна, за да бъде сигурна за съставките на храната или напитката.
Той погледна към декоративния часовник, вграден в стената откъм затворената страна на нишата, и разбра, че е по-късно, отколкото предполагаше — доста напред в третия час от условния им следобед. Дънкан все още трябваше да се намира на отлично обзаведената площадка за практически занимания, но двамата бяха забелязали Лусила да се отправя към горните помещения на сферата и башарът реши, че сега могат да поговорят без наблюдение.
Изтегли един стол и седна от другата страна на масата.
— Мразя онези часовници! — възкликна момчето.
— Май всичко тук ти е омразно — спокойно отбеляза Тег.
После погледна отново към стенния часовник. Поредната антика — кръгъл циферблат с две почти еднакви стрелки и числов брояч на секундите. Стрелките имаха сластолюбива отсенка с представата за голи човешки фигури: по-голямата беше на мъж с огромен фалос, а по-малката — на жена с високо вдигнати разкрачени нозе. При всяка среща на двете изображения, мъжкарят сякаш проникваше в женската.
— Вулгарно е — съгласи се той и посочи към питието на Дънкан: — Това поне харесва ли ти?
— Бива си го, господине. Лусила казва, че трябва да го пия след всяко занимание.
— Майка ми винаги ми даваше подобна напитка след голямо натоварване — каза Тег. После се наведе напред и вдъхна, припомняйки си оставащия в устата вкус и преситата от мирис на меланж в ноздрите.
— Господине, колко време трябва да останем тук? — попита Дънкан.
— Докато ни открият онези, които трябва да го сторят, или докато не се убедим, че никой няма да ни намери.
— Но как ще го разберем? Ние сме в пълна изолация.
— Когато преценя, че е време, ще взема защитното покривало и ще стоя на стража отвън.
— Мястото ми е
— Личи си. Очевидно не си научил нищо за търпението, нали?
Дънкан направи гримаса и попита:
— Господине, защо не ме оставиш насаме с Лусила?
Тег продължи шумно да издиша, докато той говореше, задържа за малко дъха си и премина към вдишване. Да, гола̀та очевидно го бе наблюдавал. А след като Дънкан знае, знаеше и Лусила!
— Не смятам, че тя е забелязала това, за което говоря, господине — рече момчето, — макар че е доста явно. — Огледа се наоколо и продължи: — Мястото май не ѝ прави особено впечатление… Къде излетя преди малко?
— Мисля, че се качи в библиотеката.
— Библиотека! Пфу!
— Е, съгласен съм, че е доста примитивна, но все пак има някаква стойност.
Той вдигна поглед към витата резба по възниския таван на кухнята. Решителният миг бе дошъл. Вече не можеше да разчита, че Лусила ще продължи да не насочва вниманието си там, където трябва. Тег напълно споделяше обзелия я интерес. Не беше особено трудно да се изгубиш из тукашните чудеса. Целият комплекс на не-сферата — около двеста метра в диаметър — представляваше изкопаем обект, запазен напълно. Примитивността му бе забележителна във всяко отношение, включително машинната част и неентропните складови помещения в централния отсек. Според него този обект беше много по-ранен от не-стаята на Тирана, но ако можеше да се вярва на приказките за Дар-ес-Балат, някогашната технология е имала не едно и две забележителни постижения.
Когато Лусила заговори по въпроса, гласът ѝ бързо премина в дрезгав шепот:
— Тиранът със сигурност е знаел за тукашното място.
Съзнанието на ментат моментално пое направеното предположение.
Необходимите суми за подкупи и за дължими на Сдружението транспортни разходи от иксианските заводи-производители със сигурност са били астрономически.
— А знаел ли е Тиранът, че някога ще имаме нужда от това място? — попита Лусила.
Тег кимна утвърдително, имайки предвид прорицателските дарби, демонстрирани толкова често от Лето II. Докато гледаше седналия отсреща Дънкан, башарът почувства как космите по врата му се изправят. В скривалището на Харконите витаеше нещо свръхестествено, сякаш самият Тиран беше при тях. Какво ли бе станало с някогашните строители? Двамата с Лусила не бяха открили никакво указание за причините, довели до изоставянето на не-сферата.
При всяка обиколка из нея имаха острото усещане за допир до историята. Тег непрестанно биваше объркван от въпроси, останали без отговор.
Съдейки по думите ѝ, с Лусила беше същото.
— Къде са отишли? В моите Други Памети липсва и най-малката следа…
— Възможно ли е Тиранът да ги е подмамил навън, за да ги избие?
