Дюн (Том трети) полностью

— Знаем добре какво е изпитвал към онези от Бене Тлейлакс и пак не ги е изтребил. Можел е, но не го е направил!

— Искал е да има разнолика пъстрота.

Белонда удари с юмрук по масата:

— И успешно я е постигнал!

— Бел, отново и отново се връщаме към познати аргументи, но не можем да избегнем ефекта на стореното от Одрейди.

— Абсолютно раболепие!

— В никакъв случай. Били ли сме някога сервилни докрай поне към един от императорите преди Тирана? Не е станало дори по времето на Муад’диб!

— Все още сме в заложения от него капан — обвинително се отзова Белонда. — Кажи ми, защо тлейлаксианците продължават да произвеждат любимия му някога гола̀? Изтекоха хиляди години, а той все така се появява от резервоарите им като вечно танцуваща кукла.

— Да не мислиш, че изпълняват секретна заповед, втълпена им някога от Тирана? Ако е вярно, доводите ти са в полза на Одрейди. Тя създаде великолепни условия, за да го проверим.

— За нищо подобно не се е разпореждал! Просто е превърнал необикновения гола̀ в твърде привлекателна игра за онези от Бене Тлейлакс.

— За тях, но не и за нас!

— Старша майко, сега трябва да се измъкнем от клопката му. По възможно най-прекия път.

— Решението е мое, Бел. Все още предпочитам предпазливия съюз.

— Нека убием поне гола̀та. Шийена може да има деца. А ние…

— Като цяло проектът никога не е бил само с размножителна цел!

— Но може да стане. Ами ако грешиш за дарбата на Атреидите да прозират в бъдното?

— Бел, във всички твои предложения се чувства силното ти желание за отчуждаване от Ракис и тлейлаксианците.

— Сестринството може да издържи петдесет поколения със сегашните ни запаси от меланж. А с дажбен режим — и повече.

— Мислиш ли, че петдесет поколения са много дълъг период от време? Може би тъкмо начинът ти на разсъждение е причината, поради която не седиш на моето място…

Белонда се отблъсна от масата, а столът ѝ грубо застърга по пода. Тараза разбра, че не бе успяла да я убеди. Не можеше да се вярва и разчита на нея оттук нататък. Навярно просто бе една от онези, които трябва да умрат. Но къде се намираше достойната с благородството си цел?

— Така няма да стигнем доникъде — рече тя. — Остави ме.

Когато най-после остана сама, старшата майка се върна към съобщеното от Одрейди. Звучеше злокобно. Не беше много трудно да се разбере защо Белонда и другите реагираха крайно раздразнително. Макар действията им да издаваха опасна неспособност за владеене на чувствата.

Още е рано да се пише завещание с последната воля на Сестринството.

Одрейди и Белонда споделяха по странен начин едно и също опасение и то ги караше да взимат различни решения. В тълкуванието на открилата каменните писания в Ракис имаше ясно предупреждение: То също ще отмине.

Нима стигнахме до края си, смазани от ненаситните пълчища, върнали се от Разпръскването!

И все пак тайната на аксолотловите резервоари вече беше почти в ръцете на Сестринството.

Сдобием ли се с нея, нищо не може да ни спре!

Тараза обходи с поглед и последната подробност в обстановката на работната си стая. Тук продължаваше да се чувства бене-гесеритската власт. Домът на Ордена оставаше скрит зад защитния вал на не-корабите, а местоположението му бе отбелязано единствено в паметта на верните ѝ люде. Невидимост.

Да, но временна! Случваха се и непредвидени пеша.

Тя изпъна рамене: Взимай предпазни мерки, но не оставай непрекъснато в сянката им, която е винаги несигурна.

Молитвата срещу страха бе изпитано средство за избягване на сенки.

Предупредителното послание с разстройващите доказателства, че Тиранът продължава да направлява движението по своята Златна Пътека би звучало далеч по-малко страховито, ако бе изпратено от всеки друг, но не и от Одрейди.

Проклетата дарба на Атреидите!

„Нищо повече от едно потайно общество!“

Тараза скръцна със зъби, обзета от остро чувство на неудовлетвореност и безизходица.

„Спомените са недостатъчни, щом не ви призовават към възвишена цел!“

Ами ако наистина бе вярно, че Сестринството вече не чува музиката на живота?

Проклет да е!

Все още бяха подвластни на Тирана.

Какво се опитва да ни каже!

Неговата Златна Пътека не бе застрашена. Нужното бе сторено от Разпръскването. Човешките същества бяха разнесли вида си в неизброими посоки, също както са насочени таралежовите бодли.

Дали той бе зърнал в някоя от визиите си връщането на онези от Разпръскването? Възможно ли е да бе предвидил наличието на къпиновия храст10 в подножието на своята Златна Пътека?

Знаел е, че трябва да се съмнява в мощта си. Знаел го е!