Тег извика в паметта си едно от местата за връзка, установени по време на първия оглед на Гамму, и го съобщи на мъжа с въпроса:
— Знаеш ли къде е?
— Най-вече е подходящо за срещи и пийване, башар. Чувал съм, че сервират и хубава храна, стига влезлият да може да си плати.
Без да знае защо се спира тъкмо на споменатото място, Тег каза:
— Ще рискувам.
Не се налагаше да обяснява на шофьора, че на същия адрес има дискретно-уединени зали, предназначени за частни срещи.
Споменаването на думата „храна“ отново извика острите спазми на глада. Ръцете му се разтрепериха и бяха необходими няколко минути, за да се успокои. Разбра, че преживяванията от последната нощ са изчерпили почти цялата му енергия. Обходи с търсещ поглед вътрешността на колата, питайки се дали в нея няма нещо за ядене или пиене. Възстановяването на возилото бе извършено грижливо и с любов, но не се виждаха никакви тайници.
Добре знаеше, че коли от същата класа съвсем не са редки в някои квартали; те винаги намекваха за богатство. Кой бе притежателят на тази? Не и шофьорът, разбира се. Всичко в него говореше за нает професионалист. Но след като някой беше изпратил колата, значи и на други бе известно къде се намира…
— Дали ще ни спират и претърсват? — попита Тег.
— Не и тази кола, башар. Тя е собственост на Планетарната банка на Гамму.
Пое мълчаливо новата информация. Споменатата институция бе едно от местата за срещи, набелязани от него. По време на предварителния оглед беше обследвал внимателно и основните ѝ филиали. Споменът го върна към отговорностите, които пое като пазител на гола̀та.
— Спътниците ми — осмели се да продължи с въпросите, — дали са…
— Други се грижат за тях, башар. Не мога да кажа нищо.
— Може ли да им се предаде…
— Само когато е безопасно.
— Разбирам.
Потъна назад в облегалката и отново загледа внимателно интериора. Наземните коли от същата класа бяха изработени с огромно количество пластичен материал и почти неунищожим металопласт. Доста неща обаче ставаха неизползваеми с времето — тапицерията, облегалките за глава, електрониката, суспенсорните инсталации, отделителните втулки на тръбите от турбовентилатора. Слепващите повърхности също старееха, независимо от всички грижи за опазването им. Реставраторите се бяха постарали настоящата кола да изглежда като току-що излязла от завода-производител — мек блясък по всички метални повърхности; тапицерия, поддаваща под тялото с тихо проскърцване. Също и миризма с неопределимия аромат на ново — смесица от лак и фини тъкани, както и леко парлив дъх на озон, идващ от плавно тиктакащата електроника. Отникъде обаче не се долавяше мирис на храна.
— Колко остава до Исаи? — попита Тег.
— Още половин час, башар. Има ли нещо, което налага по-висока скорост? Не искам да привличам вниманието на…
— Много съм гладен.
Шофьорът се огледа вляво и вдясно. Наоколо вече нямаше фермери. Пътят беше почти пуст с изключение на два тежки транспортни контейнеровоза, теглени от трактори, които се движеха плътно вдясно, и огромен камион с щръкнала отгоре му автоматична плодоберачна машина.
— Опасно е да се бавим прекалено дълго — каза водачът на колата. — Но знам едно място, където сигурно ще мога да ви осигуря набързо канче супа.
— Каквото и да е. Не съм ял от два дни, които на всичко отгоре бяха много напрегнати.
Стигнаха до кръстовище и шофьорът сви вляво по тесен път, разположен между високи, равномерно отстоящи едно от друго иглолистни дървета. След малко зави в заобиколена също с дървета еднопосочна алея за коли.
Ниската постройка в дъното ѝ бе съградена от тъмни камъни с черен покрив от стъклопласт. Прозорците бяха тесни и по тях проблясваха гърла на защитни огнемети.
— Само за момент, господине — обади се шофьорът. Той слезе от колата и Тег видя за първи път лицето му — прекалено тясно, с дълъг нос и малка уста. Хирургическа намеса бе оставила видими следи по бузите. Очите несъмнено бяха изкуствени със сребърен отблясък. Отдалечи се и влезе в къщата. Когато се върна, отвори вратата откъм Тег и каза:
— Моля ви да побързате, господине. Вътре има човек, който ви топли супа. Казах, че сте банкер. Не трябва да плащате.
Тъничък лед по земята припукваше при всяка стъпка. Наложи се да се приведе леко, за да мине през входната врата. Влезе в тъмно преходно помещение с дървена облицовка и ярко осветена стая на другия край. Носещата се оттам миризма на храна го привлече като магнит. Ръцете му отново започнаха да треперят. До един от прозорците в стаята бе поставена малка маса с изглед към оградена и покрита градина. Храсти, тежко окичени с червени цветове, почти скриваха каменната стена, която я опасваше. Жълти осветителни тела грееха досущ като в летен ден. Тег с благодарност се отпусна на единствения стол до масата. Докосна бялата ленена покривка с релеф по краищата. И само една лъжица за супа.
