— Като порасна, ще стана портиерка — казва тя на майка си, която ме гледа по нов, по-предпазлив начин, когато идва да остави отрочето си.
— Да не дава Бог — любезно се усмихвам на госпожата. — Ти ще станеш принцеса.
Тя е съчетала розова тениска в тон с новите си очила и войнствения вид на момиче, което ще стане портиерка напук на всички и най-вече на майка си.
— Какво мирише така? — пита Палома.
Има повреда на канализацията в банята и смърди като във войнишко спално помещение. Извиках водопроводчика преди една седмица, но май мисълта да дойде не го беше въодушевила.
— Каналът — казвам аз без желание да развия въпроса.
— Провал на либерализма — казва тя, сякаш не бях й отговорила.
— Не — казвам аз. — Запушен канал.
— Ами нали това ви казвам. Защо водопроводчикът още не е дошъл?
— Защото има други клиенти?
— Съвсем не — възразява Палома. — Правилният отговор е: защото никой не го задължава. А защо не го задължават?
— Защото няма достатъчно конкуренция.
— Бинго! — тържествува Палома. — Липсва регулация. Твърде много железничари, твърде малко водопроводчици. Лично аз бих предпочела колхоза.
Уви, някой чука на прозореца и прекъсва увлекателния ни диалог.
Какуро е и изглежда малко нещо тържествен.
Влиза и забелязва Палома.
— О, добър ден, девойко. Рьоне, да мина ли малко по-късно?
— Както искате. Добре ли сте?
— Да, да — отговаря той.
После, взимайки внезапно решение, той скача във водата:
— Искате ли да вечеряте утре с мен?
— Ами — казвам аз, усещайки, че ме обзема паника, — ами аз…
Сякаш смътните предчувствия от последните дни изведнъж се избистриха.
— Бих искал да ви заведа в един ресторант, който много ми харесва — продължава той с вид на куче, очакващо кокала си.
— В ресторант ли? — казвам аз все повече паникьосана.
Вляво от мен Палома шуми като мишка.
— Вижте — казва Какуро, който изглежда смутен, — много ви моля. Имам… рожден ден утре и ще се радвам, ако ми правите компания.
— Да — казвам аз, неспособна да продумам още една дума.
— Заминавам при дъщеря си в понеделник, ще го отпразнуваме там семейно, разбира се, но… утре… ако желаете…
Той прави кратка пауза и ме гледа с надежда.
Дали се заблуждавам? Струва ми се, че Палома се опитва да хърка.
Настъпва тишина.
— Вижте — казвам аз, — наистина съжалявам. Не мисля, че това е добра идея.
— Но защо? — видимо объркан казва Какуро.
— Много мило от ваша страна — казвам аз, втвърдявайки гласа си, който проявява тенденция към размекване, — много съм ви благодарна, но предпочитам да не дойда, мерси. Сигурна съм, че имате приятели, с които можете да отпразнувате празника си.
Какуро ме гледа стъписан.
— Аз… — казва той най-сетне, — аз… да, разбира се, но… ами… наистина много бих желал… не виждам.
Той смръщва вежди.
— Не разбирам.
— Така е по-добре, повярвайте ми.
И като го изблъсквам леко към вратата, приближавайки се към него, добавям:
— Сигурна съм, че ще имаме и други поводи да си поприказваме.
Той върви назад с вид на пешеходец, който е изгубил тротоара си.
— Ами жалко — казва той, — а аз толкова се радвах. Все пак…
— Довиждане — казвам му аз и тихо затварям вратата под носа му.
— Най-лошото мина — казвам си аз.
Без да се съобразя със съдбата в розово: обръщам се и се оказвам лице в лице с Палома.
Която никак не е доволна.
— Мога ли да разбера на какво си играете? — пита ме тя с тон, който ми напомня първата ми учителка госпожа Бийо.
— На нищо не играя — казвам аз тихо, осъзнавайки колко детинска е постъпката ми.
— Да нямате предвид нещо специално за утре вечер?
— Не, но не е затова.
— А може ли да ми кажете защо по-точно?
— Просто мисля, че не бива.
— Добре, но защо? — настоява моят малък политкомисар.
Защо?
Знам ли защо.
И тогава, без да предупреди, завалява дъжд.
Толкова много дъжд…
В моя край през зимата валеше дъжд. Нямам спомен за слънчеви дни: само за дъжд, кал и студ, за влага, която полепваше по дрехите, по косите ни, дори край огъня, не изчезваше никога напълно… Колко пъти оттогава съм си мислила за онази дъждовна вечер, колко пъти за повече от четирийсет години съм се връщала към онова събитие, което днес отново изниква под плющящия дъжд…
Толкова много дъжд…
Бяха дали на сестра ми името на една по-голяма мъртвородена сестра, кръстена на една покойна леля. Лизет беше красива и макар дете, аз го знаех, въпреки че очите ми все още не можеха да определят формата на красотата, а само предусещаха нейните очертания. Тъй като у нас почти не се говореше, никой не го казваше, но съседите не мълчаха и когато сестра ми минаваше, коментираха красотата й. „Толкова красива и толкова бедна, лоша съдба, няма що“, мърмореше продавачката от галантерийния магазин, когато отивахме на училище. Аз, грозна, с тромаво тяло и интелект, държах за ръка сестра си, а Лизет вървеше с вдигната глава, без да обръща внимание на всички пагубни съдби, които всеки се стараеше да й предрече.
