На шестнайсет години тя отиде в града да гледа децата на богатите. Не я видяхме цяла година. Върна се да прекара Коледа с нас и ни донесе странни подаръци (сладкиш с мед, яркоцветни панделки, малки торбички с лавандула). Изглеждаше като кралица. Нима можеше да има по-розово, по-живо, по-съвършено лице от нейното? За първи път някой ни разказваше истории и ние я гледахме жадни за тайнственото пробуждане, предизвикано от думите на това селско момиче, станало гувернантка у богаташите, което ни говореше за непознат, пъстър и искрящ свят, където жените караха коли и се връщаха вечер в домове, снабдени с апарати, заместващи хората, или съобщаващи новини само с едно завъртане на копчето…
Като мисля отново за всичко това, си давам сметка в каква мизерия сме живели. Домът ни се намираше на петдесетина километра от града, а на петнайсет имаше по-малко градче, но ние живеехме както по времето на феодалните замъци без удобства, нито надежда, убедени, че винаги ще си останем селяни. Несъмнено и днес все още има в някои затънтени села шепа изоставени старци, които не познават модерния живот, но в нашия случай ставаше дума за цяло семейство, все още младо и активно, което от разказа на Лизет за осветените за Коледа улици на града откриваше, че съществува неподозиран свят.
Лизет си замина. Няколко дни по инерция продължихме да говорим по малко. В продължение на няколко вечери на масата баща ни коментираше историите на дъщеря си. „Ам’че знам ли, ам’че чудна работа“. После мълчанието и крясъците отново ни връхлетяха, както чумата — клетниците.
Като си помисля… Толкова много дъжд, толкова много мъртъвци… Лизет носеше името на две покойници; аз — само на една: баба ми по майчина линия, умряла малко преди да се родя. Братята ми бяха кръстени на убити във войната братовчеди и дори майка ми беше кръстена на някаква братовчедка, умряла при раждане, която не познаваше. Така живеехме в този свят на мъртъвци, когато в една ноемврийска вечер Лизет се върна от града.
Помня онзи дъжд… Чукането на водата по покрива, пътищата, превърнати в потоци, калното море пред вратата на фермата ни, черното небе, вятъра, ужасното усещане за безконечна влага, толкова тягостно, колкото и животът ни: без съзнание, без бунт. Бяхме се сгушили край огъня, когато майка ни стана, като смути цялата група; изненадани видяхме как се отправя към вратата и я отваря, водена от неясно предчувствие.
Толкова много дъжд, о, толкова много дъжд… в рамката на вратата, със залепнали за лицето коси, с мокра рокля, кални обувки и втренчен поглед стоеше Лизет. Как мама беше разбрала? Как тази жена, която без да ни малтретира, никога не беше показала, че ни обича, нито с жест, нито с дума, как тази проста жена, която раждаше деца така, както копаеше земята или хранеше кокошките, как тази неграмотна жена, оскотяла дотолкова, че никога не ни наричаше с имената, които ни беше дала и едва ли помнеше, беше разбрала, че нейната полумъртва дъщеря, безмълвна и с неподвижни очи, беше вперила поглед във вратата под проливния дъжд, очаквайки някой да й отвори и да я покани да влезе на топло?
Дали майчината любов е това предчувствие на сърцето за нещастието, тази искра на обич, която остава дори когато човек е принуден да живее като скот? Така ми беше казал Люсиен: майка, която обича децата си, винаги знае кога страдат. Лично аз не приемам такова тълкуване. Но и не мразя майка си, която не беше майка. Мизерията е като косачка: тя реже до корен способността ни да общуваме с другия и ни оставя празни, без чувства, за да можем да изтърпим цялата мръсотия на настоящето. Но и не вярвам в красиви митове: нямаше майчина любов в интуицията на майка ми, а само предадена с жестове увереност в нещастието. Един вид вродено съзнание, вкоренено дълбоко в сърцето и което напомня, че на нещастни голтаци като нас винаги може да се случи обезчестената им дъщеря да се върне в една дъждовна нощ, за да умре в бащиния дом.
Лизет живя още малко, колкото да роди детето си. Новороденото постъпи както очакваха от него: умря за три часа. От тази трагедия, която за родителите ми беше в естествения ред на нещата, така че те не се трогнаха нито повече, нито по-малко, отколкото ако бяха загубили някоя коза, аз разбрах две неща: силните живеят, а слабите умират в радости и страдания, пропорционални на мястото им в йерархията, и както Лизет беше красива и бедна, така аз бях умна и гола като пушка и обречена на същото наказание, ако пожелаех да се възползвам от ума си, въпреки класата си. И след като не можех да престана да бъда това, което съм, реших, че пътят ми трябва да бъде забулен в тайна: трябваше да премълчавам това, което съм, и никога да не се смесвам с другия свят.
От мълчаливка станах нелегална.
