После червената течност се изля в гърлото му, бълбукаше и се пенеше по езика му, докато се мъчеше да не преглътне. Причерня му, когато Райдън изви главата му, за да го накара да гълта. И успя, въпреки отчаяната му съпротива — една, две, три глътки, докато се задави и избълва всичко останало.
Усещаше езика си надебелял, металния вкус в устата му само се усилваше, а дробовете му горяха от докосването на течността. Кашляше и тръскаше глава, за да повърне гадостта на Уенсит, но нямаше никаква полза. После усети, че зрението му се раздвоява. В ушите му се надигна ужасен грохот, сякаш ураганен вятър го тласкаше вън от пространство и време. Цветовете се сливаха и потъмняваха пред очите му.
Опита се да повдигне глава, но усилието се оказа непосилно за него. Не успя да фокусира погледа си. Главата му клюмна настрани и за миг зърна ботушите на Уенсит, омразният глас изрече нещо, което трябваше да разбере, но думите се загубиха, преди да стигнат до съзнанието му.
После имаше само мрак.
Катедралата се бе смълчала с приближаването на кулминацията на месата, а Морган отчаяно се опитваше да се върне към реалността. За миг бе зърнал мрака, преди да обгърне Дери изцяло, но не успя да установи неговия източник. Обаче разбра, че това е тясно свързано с Дери и че нещата бяха поели катастрофален обрат.
Не узна нищо друго. Простена от напрежение при опита си да се откъсне от неясния ужас и залитна, когато излезе окончателно от транса на Турин. Дънкан усети какво става и му хвърли тревожен поглед.
— Аларик, добре ли си? Преиграваш ли или всичко е сериозно?
Морган преглътна и поклати глава опитвайки се да преодолее обзелата го слабост. Обаче дългият пост и последвалите го усилия го бяха изтощили до край. Ако разполагаше с малко време, щеше да успее да се съвземе, но тук бе заобиколен от подозрителност и недоверие. Разбра, че няма да може да се съпротивлява дълго на съня и прииждащата тъмнина и се облегна тежко на ръката на Дънкан, главата му клюмаше.
Дънкан погледна епископите, част от които гледаха в тяхната посока и се наведе към ухото на Морган.
— Наблюдават ни, Аларик. Ако наистина имаш нужда от помощ, кажи ми. Епископите… Господи, Кардиъл спря да говори и идва към нас.
— Действай тогава — прошепна Морган и притвори очи — Скоро ще припадна наистина. Бъди вним… — гласът му секна насред думата, преглътна с усилие и се свлече върху Дънкан.
Братовчед му го положи внимателно на пода и видя, че Кардиъл, Арилан и още двама епископи ги гледат със загрижени лица. Дънкан разбра, че трябва незабавно да даде обяснение на случилото се.
— От поста ще е. Нали не е свикнал — обясни той и разхлаби яката на изпадналия в безсъзнание мъж — Някой би ли донесъл малко вино? Ще му трябва нещо за подсилване.
Един от монасите се завтече да донесе вино, а Дънкан използва суматохата и потърси съзнанието на Морган. Наистина бе припаднал, не можеше да има и капка съмнение. Лицето му беше бледо, пулса учестен, а дишането му — плитко и неравномерно. Несъмнено щеше да дойде на себе си и без чужда помощ, още повече че Дънкан не искаше да привлича излишно внимание. Кардиъл се протегна и хвана китката на Морган. Неколцина от бароните и бойните командири, които стояха наблизо се изправиха на крака и неспокойно се заозъртаха, като потракваха с ножниците на мечовете си. Трябваше да ги успокоят незабавно или щеше да настъпи непоправима бъркотия.
Със загрижено изражение, което съвсем не бе подправено, Дънкан се наведе над Морган и прошепна едно от целителните заклинания на дерините. Усети как съзнанието му се завръща, много преди тялото да прояви признаци на живот. После Морган простена и се извъртя на една страна. Монахът коленичи и поднесе бокал с вино до устните му. Дънкан го повдигна леко и нареди:
— Изпий го!
Морган кимна покорно и отпи няколко глътки от виното, след което прокара длан през лицето си, сякаш отпъждаше някакъв неясен и мъчителен спомен. Същевременно стисна успокояващо ръката на Дънкан и той разбра, че опасността е отминала. Можеше да се грижи сам за себе си. Морган отпи последна глътка от виното, което бе твърде сладко за вкуса му и бутна настрана бокала. Епископите го наобиколиха със смесица от загриженост, презрение и подозрителност, а бароните се скупчиха зад тях, за да чуят какво обяснение ще даде Морган.
— Простете ми, господа. Много глупаво се получи — промърмори той и остави гласа му да звучи отпаднало и колебливо, което не бе трудно в случая — Боя се, че не съм свикнал много с постите.
