— Всичко е наред, синко. Кажи ни какво стана и после ще можеш да почиваш.
Момчето преглътна и се вторачи в Келсън, сякаш неговото присъствие бе единственото нещо, което го държеше в съзнание. За всички бе ясно, че може да припадне отново.
— Сир — започна той слабо — свършени сме. Ужасна битка — предател сред нас — армията на херцог Джеърд, цялата — разбита…
Гласът му заглъхна и той отново изпадна в несвяст. Морган опипа притеснено пулса му. Очите му бяха тревожни, когато се обърна към Келсън.
— Не изглежда да има смъртоносни рани — няколко драскотини и страшна преумора, нищо, че дрехите му са целите в кръв. Но няма да издържи, може би след няколко часа…
Гласът му се повдигна въпросително, когато изрече последното. Келсън поклати глава.
— Не става, Аларик. Не можем да чакаме толкова време. Битка, предател, армията на херцога разбита… трябва да разберем какво е станало.
— Ако го принудя да дойде отново в съзнание, това би го убило.
— Налага се да поемем този риск.
Морган погледна първо момчето, после Келсън.
— Нека опитам по друг начин, принце. Няма да е безопасно, но все пак…
Двамата се гледаха продължително преди Келсън да кимне леко.
— Можеш ли да го направиш тук, без излишни рискове? — Въпросът на краля засягаше едновременно безопасността на Морган и тази на вестоносеца.
Аларик сведе очи.
— Ти трябва да научиш истината, принце. А твоите барони трябва рано или късно да видят делата ми. Не мисля, че имаме избор.
— Тогава действай — Келсън си пое дъх и го погледна окуражаващо. — Господа, умолявам ви да се отдръпнете и да освободите на Аларик място за работа. Съобщението на момчето е жизненоважно за нас и само дарбите на нашия приятел ще ни позволят да го научим, без да жертваме живота на вестоносеца. Никой от вас не е застрашен от това.
Неколцина от благородниците замърмориха неодобрително и дори се запътиха към вратите, но погледа на Келсън ги прикова по местата им. Само тези, които стояха най-близо, се отдръпнаха встрани. До Морган останаха единствено Дънкан и Келсън. Аларик приседна и взе главата на пажа в скута си. Залата се смълча. Мнозинството от присъстващите за първи път виждаха силата на дерини в действие.
Морган ги изгледа съсредоточено — лицата на повечето издаваха уплаха, а някои дори враждебност. Никога по-рано не бе изглеждал тъй уязвим с момчето, припаднало в скута му. И никога след това сивите му очи не погледнаха тъй кротко лицата на потенциални врагове.
Нужно бе да се роди доверие помежду им. Не беше време да се вадят старите вражди. Истината не биваше да се крие повече. Тези хора щяха веднъж завинаги да проумеят, че страховитите сили на дерините можеха да се ползват и за добро. Много неща зависеха от това какво щеше да се случи през следващите няколко минути. Грешките бяха недопустими.
Морган си позволи да се усмихне леко, преди да каже онова, което бе намислил.
— Разбирам страховете ви, господа. Чули сте разни слухове за силата ми и за способностите на такива като мене. Нормално е да се боите от това, което не разбирате.
Ще чуете и ще видите нещо твърде странно за пас. Но така изглежда всичко непознато, преди да стане познато. Дори аз не мога да предскажа със сигурност какво ще се случи след малко, защото не зная през какви мъки е минало това момче. Ще ви помоля само да не ми пречите, без значение какво ще стане. Само наблюдавайте, без да коментирате. Излагам се на по-голяма опасност, отколкото можете да предположите.
Щом се наведе към момчето, зрителите въздъхнаха облекчено и млъкнаха. Морган го погали по русата глава и сложи лявата си ръка с пръстена с грифона под брадичката му. За последен път потърси Келсън и Дънкан, след което съзнателно се отпусна в първата фаза на транса на Турин, усвоен така отдавна. После главата му клюмна, дишането стана равномерно и дълбоко. Момчето потръпна под ръцете му и замря.
— Кръв.
Морган прошепна думата, но гласът му бе странно променен, като че някой друг говореше чрез него. Хората, които го слушаха, усетиха ледени тръпки.
— Колко много кръв — повтори Морган, този път по-високо. — Навсякъде има кръв.
Главата му се вдигна, макар че остана все така със затворени очи.
Дънкан погледна тревожно към Келсън, странната промяна с лицето на братовчед му го притесняваше. Вече подозираше какво възнамерява да стори Аларик и това го уплаши, независимо, че добре познаваше същността на процеса. Навлажни устните си, без да смее да отклони погледа си от Морган.
— Кой си ти? — попита тихо той.
— О, Господи, кой идва? — каза Морган, сякаш изобщо не разбра въпроса му. Гласът му вече звучеше направо момчешки, точно както предполагаше Дънкан. — А, това е само господаря Джеърдс верните му съюзници, графа на Марли и приятелите му… Момче, донеси вино за моя благороден другар от Марли, Бран Корис води подкрепления. Донеси вино, момко, къде ти е уважението към графа на Марли!
Морган замълча и продължи почти шепнешком, така че останалите трябваше да дойдат по-близо, за да го чуват.
— Армията на Бран Корис идва с нас. Кралското синьо ще се вее редом със спящите лъвове на Касан. Сега вече всичко е наред.
