Е, Ваши преосвещенства? Какво решавате? Арест, манастир или Короната? Даден ви е избор.
Заключението на Келсън дойде твърде много за освирепелия Лорис.
— Не ви дава никакъв избор! — кресна архиепископът. — Нямате никакъв избор, когато става въпрос за ерес! Кориган, не ще предадеш вярата си, нали? Креода, Конлан, няма да се поклоните на този нагъл младеж, пък бил той и крал?
Келсън махна с ръка и един от войниците, които държаха Лорис, напъха парцал в устата му.
— Предупредих те — каза Келсън с поглед все така вперен в останалите. — Сега решавайте. Нямаме време за размишления.
Епископ Креода се прокашля нервно и пристъпи напред.
— Не мога да говоря от името на братята си, сир, но не искам да ви се противопоставям повече. Ако Ваше Величество благоволи, ще се оттегля в Карбъри. Аз наистина не знам вече в какво да вярвам.
Келсън кимна отсечено и отново се обърна към другите. След кратко колебание Ифър и Карстън пристъпиха напред. Ифър се поклони леко, преди да заговори.
— Ние също молим за вашата снизходителност, сир. Приемаме предложението ви и ще се оттеглим в епархиите си. Даваме ви думата си.
Келсън кимна.
— А останалите? Казах ви, че не разполагам с много време.
Епископ Конлан решително пристъпи напред и падна на едно коляно пред Келсън.
— За втори път коленича пред вас, сир. Случаят в Свети Торий е забравен. Щом вярвате в невинността на Морган и Маклейн, това ми е достатъчно. Всички се бяхме подвели в хаоса на онези събития. Моля да ни простите, сир!
— Прощавам ти на драго сърце, епископ Конлан — Келсън се протегна и докосна леко рамото му. — Ще яздиш ли на север заедно с нас?
— С цялото си сърце, Ваше Величество.
— Добре.
Келсън погледна останалите. Лорис сумтеше и се дърпаше в отчаяните си опити да говори. Креода, Ифър и Карстън отиваха в епархиите си, оставаха още двама, които не бяха взели решение.
— Де Лейси, ти какво ще правиш?
Де Лейси сведе поглед за дълго, после внезапно падна на колене и рече:
— Простете ми нерешителността, млади кралю, но аз съм стар, а старите хора трудно се отказват от миналото си. Не съм свикнал да се противя нито на краля си, нито на архиепископа си.
— Изглежда, че си принуден да се противиш на един от двама ни Де Лейси. Кой от нас да бъде?
Де Лейси сведе глава.
— С вас ще тръгна, Кралю. Само ще помоля да се возя в талига, вместо да яздя. Трудно ще е за костите ми да се тръскат на седлото, а вие ще искате да напредваме бързо.
Капитан, погрижете се за превоза на Негово Преосвещенство. Ами ти, Кориган? Поотделно ли трябва да ви питам? Имаше достатъчно време да вземеш решение до сега.
Кориган бе пепеляв на цвят. Месестото му лице лъщеше от пот. Дълго гледа ту към колегите си, ту към Лорис, който продължаваше да трепери в ръцете на войниците. После извади носна кърпа и взе да бърше челото си. Хвърли един прощален поглед към Лорис и заразглежда ръцете си.
— Простете ми, сир, но вече съм стар, и болен, и уморен. Боя се, че не сте прав, но нямам сили да ви се противопоставям. И се боя, че не е за мен вече да стоя в арест. Моля да ми разрешите да се завърна в Ретмут. Не… не се чувствам добре.
— Отлично — рече тихо Келсън. — Щом ми даваш дума, че няма да ми пречиш, свободен си да си вървиш. Благодаря на всички ви, че не направихте нещата по-сложни, отколкото и без друго са. А сега, Морган, Уорън, лорд Хамилтън, искам да потеглим по обяд, ако е възможно. Моля да подготвите незабавно заминаването ни.
Когато армиите потеглиха, следобедът преваляше, но Келсън все пак даде заповед за тръгване. Ако не почиват през нощта, на следния ден щяха да пресекат по-голямата част от Коруин. При такова темпо щяха да стигнат до Кардоса призори на втория ден от заминаването им. Оттам ги чакаше още един двудневен преход до долината, където ги чакаха съюзническите сили. Както и да го смятаха, преди да се срещнат с Уенсит щеше да мине поне една седмица. Келсън се молеше това да не се окаже фатално.
Никой не посмя да се жалва поради късното потегляне от Корът. Батальоните се насочваха един подир друг на северозапад. Кралските знамена сега се вееха редом със сиво-черните соколи на Уорън, а до тях бяха и виолетовите флагове на елитния корпус на Кардиъл. Колите от обоза громоляха по пътищата, а кавалерията препускаше направо през ливадите. Зад тях идеха стадата добитък за прехраната на войската, а най-подир идваше ариергарда на Морган. Самият крал яздеше на чело на колоната, заобиколен от личната си охрана.
Келсън отново бе сложил златните доспехи на кралете на Гуинид, а на кръста му висеше тежкия боен меч на баща му, който сам го бе носил преди години в първата си битка като млад крал. Златният шлем на главата му блестеше като самото слънце, когато потеглиха този следобед, а над него се вееше гордо алено перо. Загърнат бе с червено наметало, в такъв цвят бяха и ръкавиците му от най-фина кожа. До него яздеха най-близките му съмишленици: Морган, Дънкан, Кардиъл и Арилан, Нигел заедно със сина си Конал, офицерите на Морган и мнозина други.
