Само Дънкан изглежда не бе погълнат изцяло от заниманията на останалите. Келсън зърна свещеника да гледа разсеяно през прозореца. Цялата вечер Дънкан бе стоял на страна, защото не се считаше за военен експерт, както и Келсън. Но кралят знаеше, че Дънкан е обучен боец и е получил основно военно образование при баща си, преди да се посвети на Бога. Чудеше се какво ли може да го тревожи, защото не бе типично за него да стои така настрана. В този момент към Келсън се приближиха двама епископи, за да му предадат някакво ново съобщение.
Дънкан въздъхна и се облегна на перваза. Сянка мина над сините му очи докато оглеждаше планините на изток от Дхаса. Пръстите му барабаняха нервно по каменната стена.
Трудно можеше да обясни какво го тревожи, ако го попитат. Естествено безкрайните спорове и очакваното потегляне го бяха изморили. Но в сърцето му се бе загнездила неясна тревога за Дери. Дънкан разбираше, че смъртта на младия лорд бе тежко бреме за Морган. Независимо от буйния си и често необуздан темперамент, Дери успя да спечели приятелството на Морган, нещо, с което малцина можеха да се похвалят. Ако младежът бе загинал поради нареждането на Аларик да отиде на разузнаване, той никога нямаше да си го прости, независимо, че първоначалната идея бе на Келсън.
Освен това Дънкан имаше и собствените си грижи — призванието му не можеше да се съчетае с деринската му кръв.
Иззад далечните хълмове се носеше вълчи вой и Дънкан отново огледа градските стени. Към двореца се приближаваха няколко факли. Вратите се отвориха и конниците влязоха във вътрешния двор. Един от групата — паж или скуайър — очевидно се държеше с големи усилия на седлото, главата му се люшкаше, а тялото бе ниско приведено. Трудно бе да се различат подробности от това разстояние, но устата му изглеждаше странно изкривена. Появиха се още факли, но когато един от войниците улови коня на пострадалия за юздите, животното се препъна и краката му се подкосиха, а ездачът падна на земята като някаква тъмна купчина. Нещастникът се изправи с мъка, подпря се на един от стражите и вдигна измъчен поглед към прозореца на Дънкан, преди да се отправи към стълбите.
Дънкан се хвана за перваза и се вторачи в него докато не се скри от поглед. Униформата му бе позната, небесносинята коприна на рода Маклейн бе нещо, с което бе свикнал от детинство, както и спящия лъв избродиран на гърдите.
Но туниката му беше мръсна и измачкана, и зацапана с почервен цвят от този на пръстта, а лъвът на гърдите бе разкъсан.
Какво се бе случило? Да не би момъкът да носеше вести от армията на херцог Джеърд?
Долу войниците убиха ранения кон и това прогони всички мисли от главата на Дънкан. Вестоносецът щеше да застане направо пред Келсън, в това нямаше никакво съмнение. Обърна се да потърси Морган или краля и в същия момент вратите на залата се отвориха широко и стражите въведоха ранения. Дънкан веднага разбра, че засъхналата боя по туниката му не бе нищо друго, а кръв. Лявото му око бе полускрито в син оток, а по цялото тяло се виждаха незараснали рани. Препъна се на прага и щеше да падне, ако стражите не го бяха подхванали под мишниците.
— Къде е краля? — задъхано изрече момчето докато оглеждаше залата с размътен поглед. — Нося спешни вести за него!
В този момент съзря Келсън, който се насочи към него още, когато се появи на вратата. Момъкът се опита да коленичи, но само се свлече на пода. Морган и Дънкан си проправиха път през тълпата и застанаха до него. Аларик повдигна леко главата му. Наоколо се скупчиха останалите благородници.
— Припадна от изтощение — каза Морган и докосна леко челото му. — Има и треска от раните си.
— Конал, донеси вино — нареди Келсън. — Отец Дънкан, той носи цветовете на баща ти. Познаваш ли го?
Дънкан поклати глава и прехапа устни.
— Дори да съм го виждал по-рано, съм го забравил, сир. Видях го да идва, конят му бе полумъртъв от изтощение.
— Хм — изръмжа Морган докато оглеждаше раните му. — Бързал е като дявол, дано няма и нещо счупено. Я виж, какво ли е това?
Под туниката му имаше малък копринен вързоп, завързан здраво. Не успя да го отвори поради засъхналата по него кръв. Келсън се пресегна и хвана свободния му край. С общи усилия успяха да го развържат. Оказа се някаква емблема — там, където нямаше кръв ясно се виждаше скачащ черен елен в сребърен кръг. Фонът бе оранжево-червен.
Келсън подсвирна и хвърли знамето като несъзнателно си избърса ръцете в панталоните. Всички познаваха скачащия елен на Торънт и какво можеше да означава кървавото знаме. Кралят се обърна към припадналия паж сред гробна тишина. Конал се върна с виното и Морган го поднесе към устните на момчето. По лицето му премина тръпка.
— Хайде, пийни си момко — прошепна Морган и сипа малко вино между зъбите му.
Раненият изстена и се опита да извърти глава, но Морган не му позволи.
— Не, пийни си още. Бъди добро момче. Сега отвори очи и се опитай да ни разкажеш какво стана. Негово Величество те чака.
Момъкът отвори очи и се взря в Келсън и Дънкан до него. После прехапа устни със сподавена въздишка. Аларик докосна леко челото му.
