— Добре тогава. — Финри не смяташе да чака толкова дълго, но вече беше очевидно, че за тази вечер повече не можеше да постигне. Баща ѝ имаше достатъчно други грижи на главата си и тя всъщност сега трябваше да се опита да повдигне духа му, а не да го смаже напълно. Погледът ѝ попадна на дъската за квадрати, върху която плочките все още стояха както ги бяха оставили при предишната им игра. — Не си прибрал дъската, виждам?
— Естествено.
— В такъв случай…
Финри беше обмисляла часове наред следващия си ход, още от последната им среща, но се престори, че идеята току-що ѝ е хрумнала. Сви небрежно рамене и премести напред една от плочките.
Баща ѝ я погледна с онзи снизходителен поглед, както правеше преди, когато тя беше още дете.
— Абсолютно сигурна ли си, че ще играеш това?
— Ход като ход, нищо особено — въздъхна тя.
Той посегна към дъската и спря. Ръката му увисна над плочките, докато погледът му зашари по дъската. Усмивката му се стопи. Дръпна бавно ръка и докосна с показалец долната си устна. Усмихна се.
— Ах, ти…
— Ето нещо, да ти отвлича мислите от жертвите.
— За това имам Дау Черния. Да не говорим за Първия магус и колегите му от Висшия съвет. — Той поклати натъжено глава. — Ще останеш ли да пренощуваш тук? Мога да ти намеря…
— Трябва да се връщам при Хал.
— Разбира се. Естествено. — Финри се наведе и го целуна по челото. Той стисна рамото ѝ. — Пази се утре. По-скоро бих изгубил десет хиляди мъже, отколкото теб.
— О, няма да се отървеш така лесно от мен. — Тя тръгна към вратата. — Не мисля да умирам, докато не видя как се измъкваш от този ход!
Когато излезе, дъждът беше спрял и всички офицери се бяха разотишли. Освен един.
Бремър дан Горст явно не беше решил коя поза да избере и появата ѝ го беше сварила в онова неловко положение между гордо изправен и небрежно облегнат на дългата греда, за която бяха вързани конете им.
Неловка или не, позата не беше вече от значение — Финри повече не го намираше за безобиден, както някога, докато разменяха по някоя формалност или шега в слънчевите градини на Агрионт. Единственото, което го издаваше, че днес е бил в битка, беше ожулената му буза, но тя беше чула от капитан Хардрик как е атакувал съвсем сам цял легион северняци и собственоръчно е убил шестима от тях. Когато по-късно чу същата история от полковник Бринт, бройката беше нараснала до десет. А кой знаеше колко бяха мъртвите северняци в историите, които сега си разказваха в лагерите на наборната войска? Докато се изправяше, топката на дръжката на сабята му проблесна в тъмното и Финри с ужас осъзна, че с това същото оръжие само преди часове беше убил хора. Поне няколко души, без значение на чия история щеше да повярва. Това по принцип не би го издигнало в очите ѝ, но се оказа точно обратното, при това значително. От него сега сякаш струяха заплаха и насилие.
— Бремър. Баща ми ли чакаш?
— Помислих си… — изписка той с онзи негов смехотворен гласец, после понижи тон, — че може би ще имаш нужда от придружител.
— О, значи, все пак са останали герои на този свят — усмихна се Финри. — Води тогава.
Калдер седеше сам в тъмното, на влажната земя, на една дълга плюнка разстояние от отходните ями и слушаше как останалите празнуват победата на Дау Черния. Не искаше да си го признае, но Сеф му липсваше. Липсваше му топлината и сигурността на леглото ѝ. А когато вятърът се усили и донесе миризмата на изпражнения откъм ямите, определено му липсваше уханието ѝ. Но в целия този хаос от лагерни огньове, пиянски песни, пиянско перчене и борби, не се сещаше за друго място, където можеше да свари някого насаме. А измяната иска усамотение.
Калдер чу тежки стъпки по посока на ямите. От човека се виждаше само тъмен силует, с очертани в оранжевата светлина на огньовете контури и една идея по-светло петно вместо лице, но той веднага го позна. Малцина бяха мъжете, макар и тук, с такова едро телосложение. Изправи се, раздвижи схванатите си крака и сбърчил нос, застана до новодошлия на края на една от ямите. Дупки, пълни с лайна, и дупки, пълни с трупове. Само това според него оставяше след себе си войната.
— Керм Желязната глава — каза тихо той. — Какво съвпадение.
— Гледай ти, гледай ти — чу до себе си Калдер, после хъркащия звук на храчка в гърлото на онзи и накрая звучно плюене. — Принц Калдер, каква чест. Мислех, че си в лагера на брат ти, на западния край.
— Така е.
— Моите отходни ями миришат по-приятно от неговите, значи, а?
— Не бих казал.
— В такъв случай, дошъл си да си мерим пишките може би? Да знаеш, не е важно колко много имаш там долу, а какво правиш с него.
— Същото може да се каже и за силата.
— Или за коварството.
Последва мълчание. Калдер не обичаше мълчаливите. Нафуканият, като Глама Златния, злобният, като Брод Десетократния, дори дивакът, като Дау Черния, ти дават нещо, за което да се хванеш, нещо, върху което да работиш. Мълчаливият, като Керм Желязната глава, не ти дава нищо. Особено в тази тъмница, където не можеш дори по лицето му да четеш.
— Имам нужда от помощ — каза накрая Калдер.
— Мисли си за течаща вода.
— Не за това.
— За какво тогава?
