И тръгна през калта между шатрите, сред какофонията на онзи шеметен карнавал, който изникваше като от нищото в тила, всеки път когато армията спираше на едно място за повече от няколко часа. С цялото изобилие и по-претъпкан от кой да е пазар от Хилядата острова, със заслепяващото многоцветие и задушаващите аромати на базарите в Дагоска. Готов да презадоволи всяка нужда и каприз, да отговори на всеки вкус.
Сервилни търговци поднасяха с угоднически поклони топове шарени платове на офицери, толкова пияни, че едва се крепяха на краката си. Под музиката на наковалните на ковачите си, оръжейниците демонстрираха здравината, остротата или красотата на всевъзможни оръжия и брони, а после, в момента, в който парите влезеха в джобовете им, ловко подменяха току-що показаната стока с някакъв боклук. Един майор с щръкнали мустаци седеше като истукан, войнствено изпъчил гърди, докато някакъв набеден художник издраскваше бегло подобие на лика му под светлината на свещ. Безрадостният смях и безсмислените брътвежи блъскаха като с чукове по главата на Горст. И всичко от най-доброто, най-изисканото, прославено и ненадминато.
— Новата самоточеща ножница! — ревеше някой. — Самоточеща!
— Заеми за офицери! Заеми с ненадминати лихви!
— Момичета от Сулджук! Най-доброто чукане в света!
— Цветя! — долетя до ушите му нещо средно между напев и екзалтиран крясък. — За съпругата! За дъщеря ви! За любовницата! За курвата!
— За любимец или за тенджерата! — пищеше някаква жена и тикаше в лицата на минувачите едно стъписано кутре. — За любимец или за тенджерата!
Хлапета, които отдавна трябваше да са в леглата, се стрелкаха из тълпата и предлагаха лъскане на ботуши и гледане на ръка, точене на саби и бръснене, подстригване, копаене на гробове, всичко. Предлагаше се всичко, което може да се купи с пари. Някакво момиче на неузнаваема възраст заподскача в игрив танц около Горст. Босите ѝ крака бяха оплескани с кал до глезените. От Сулджук, гуркулка, стириянка или кой знае какъв мелез от раси — той не можеше да прецени.
— Харесват ли ти? — изгука гальовно тя и му поднесе една дървена палка, на която висяха мостри на златни ширити.
Горст изпита внезапната задавяща нужда да заплаче. Погледна я посърнал и поклати глава. Тя се изплю в краката му и изчезна в тълпата. Две възрастни жени стояха под подгизналото платнище на една палатка и раздаваха напечатани на хартия листовки, възхваляващи добродетели като въздържание и благоприличие, на неграмотни войници, които вече бяха застлали с тях калта на половин миля околовръст, където ценните им съвети биваха бавно отмивани от дъжда.
Горст продължи напред, но всяка следваща крачка бе по-непосилна от предходната. Накрая спря, сам насред тази тълпа. Около него пляскаха краката, носеха се ругатните на десетки войници, също като него пленници на отчаянието си, тръгнали да купуват онова, което не се купува с пари. Той вдигна глава, отвори уста и усети гъделичкането на капките по езика си. Търсеше напътствие от звездите може би, но те бяха забулени от облаци.
Не е вярно, че цивилизацията не търпи напредък — във всяка следваща война се измисля нов начин за убиване.
Когато Гушата се измъкна от постелята си, премръзнал и мокър от нощната влага, слънцето едва загатваше за появата си на източния хоризонт с едва забележимо просветляване по тъмното небе. Той закачи меча на халката на колана и се впусна в сутрешната си рутина от пъшкане, пукане на стави и установяване на кое боли и колко точно. За болката в челюстта винеше Сухара и момчетата му, за тази в краката — дългото тичане през полето, катеренето на хълма и прекараната на открито ветровита нощ, но за тази в главата можеше да вини само себе си. Миналата вечер беше изпил една-две чаши повече — утеха за падналите и наздравица за късмета на живите.
Повечето от момчетата от дузината вече се бяха събрали около влажната купчина дърва, която в по-щастливи дни щеше да е пламтящ огън. Дрофт се беше надвесил отгоре им и ругаеше тихо несполучливите си опити да ги запали. Ясно — студена закуска.
— Ех, какво не бих дал за покрив над главата — промърмори Гушата, докато куцаше към останалите.
— Хляба го режа на тънко, виждаш ли?
Уирън беше стиснал ножницата на Меча между коленете си, изтеглил около фут от острието и теглеше отгоре му един самун хляб, съсредоточен като дърводелец над особено важен детайл.
— Сух хляб? — Прекрасна извърна поглед от притъмнялата долина към него. — Май няма много да се хареса на момчетата, не мислиш ли?
— Няма значение — сопна се през рамо Йон. — Давай само по-бързо! Умирам от глад.
Уирън се направи, че не ги чува.
