Герои полностью

Горст спря като закован, стъписан от ледения шок на изненадата. Нищо общо с гласа на Финри. Лицето ѝ се извърна към него, лъснало от пот на светлината на свещта. На бузата ѝ имаше трапчинка от стар белег от акне, зле прикрит с дебел слой пудра. Нищо общо с лицето на Финри. Цялото това клатене и тласкане не бяха оказали никакъв ефект по него. Спокойно можеше да мине за пекар, който пита чирака си дали сладкишите вече са се опекли.

— Мисля, че ти казах да не говориш.

Той чу запъхтяното си дишане да отеква в платнището на палатката.

— Отвън чака опашка.

Дотук с „още малко“. Беше вече съвсем омекнал. Надигна се тромаво и главата му остърга платнището. Тя беше от най-чистите, но въпреки това въздухът вътре беше спарен и натежал от миризми. Пот, неприятен дъх и какво ли още не — несполучливо потушени с евтина ароматна вода. Замисли се колко ли мъже са минали вече оттук тази вечер и колко още чакаха реда си отвън. Зачуди се дали и те се преструваха, че са някъде другаде, че тя е някоя друга. А тя преструва ли се, че ние сме някой друг? Интересува ли я въобще? Мрази ли ни? Или за нея сме просто върволица от часовници за навиване, моркови за белене и крави за доене?

Тя застана с гръб към него и намъкна роклята си, само за да я свали отново малко по-късно. Горст усети, че се задушава. Вдигна панталоните и се засуети с колана. Хвърли шепа монети в дървената кутия, без да си прави труда да ги преброи, отметна с рязко движение платнището на входа и излезе навън. Притвори очи и пое дълбоко влажния нощен въздух. Закле се никога повече да не прави това. За кой ли път.

Отпред стоеше един от сводниците. Явно стичащата се на тънки струйки вода от периферията на шапката му хич не го притесняваше. На устата му грееше една от онези така типични за колегите му лукави и леко заплашителни усмивки.

— Всичко наред ли беше?

Наред? Дори не можах да свърша в отреденото ми време. Повечето хора са способни, ако не на друг, поне на този вид общуване, нали? Какво съм аз, щом успях да принизя и съсипя единствената свястна емоция в живота си? Ако обсебването от жената на друг офицер може да се нарече свястна емоция. Мисля, че не може. Е, може пък и да може.

Горст погледна мъжа. Право в очите. И видя всичко. Погледна отвъд празната усмивка, право в алчността, безскрупулността и безкрайното отегчение.

Наред? Да се изкискам ли сега и да те прегърна братски? И да стискам, стискам и извивам главата ти, а с нея и шибаната ти смешна шапка? Ако сега започна да блъскам с юмруци лицето ти, докато не остане здрава кост по него, ако смачкам с пръсти гръкляна ти, ще загуби ли светът от това, как мислиш? Ще забележи ли въобще някой? Аз самият ще забележа ли? Това зло ли ще е, или добро? Един червей по-малко, забогатял с ровене в лайната на славната кралска армия?

Дали защото „маската“ на Горст падна за миг и откри лицето му, или просто защото дългите години в занаята бяха обострили сетивата на мъжа и той, за разлика от цивилизованите щабни офицери на Яленхорм и Крой, забелязваше и най-беглата следа от опасност, той присви очи, отстъпи предпазливо назад и едната му ръка се плъзна към колана.

Горст осъзна, че вътрешно се надяваше онзи да извади нож. Само мисълта за стоманата на острието го накара да потрепери от радостна възбуда. Само това ли ми носи радост вече? Смъртта? Да се изправям лице в лице с нея и да я причинявам на други? Стори ли му се, или мисълта за предстоящо насилие не даде нов живот на слабините му? Но сводникът не направи нищо, просто стоеше и го гледаше очаквателно.

— Всичко е наред — каза Горст.