Герои полностью

— Чух приказки, че Дау ме иска мъртъв.

— Чул си повече от мен. Но дори да е вярно, какво ме интересува. Не може всички да те обичаме толкова, колкото ти самият, Калдер.

— Съвсем скоро и ти ще се нуждаеш от съюзник и много добре го знаеш.

— Така ли?

— Хм, глупаците не стигат дотам, където си ти, Желязна глава. Ако питаш мен, Дау не те тачи кой знае колко повече от мен.

— Не ме тачи, а? И затова ли ме сложи на почетното място в битката утре? В средата и най-отпред, момче!

Калдер имаше неприятното усещане, че долавя насмешка в тона на Желязната глава, но това все пак беше възможност и не можеше да си позволи да я изпусне.

— Почетно място? — атакува на мига той с най-ехидното хихикане, на което беше способен. — От Дау Черния? Той се обърна срещу човека, пощадил живота му, и открадна огърлицата на баща ми. Почетно място ли? Направи това, което всеки би направил с човека, от когото се бои най-много. Постави те там, където да отнесеш цялата ярост на врага. Баща ми винаги казваше, че няма по-голям боец от теб в целия Север, и Дау много добре го знае. Знае, че ти никога няма да отстъпиш. Сложи те на място, където собствената ти сила ще те довърши. А кой печели от това? Кой утре ще стои отзад, без да влиза в битка? Десетократния и Златния. — Калдер се надяваше последното име да подейства, но Желязната глава дори не помръдна. — Те двамата ще стоят и гледат отстрани, докато ти, брат ми и бащата на жена ми ще изнесете на рамене цялата битка. Надявам се честта, която ти оказва Дау, да спре нож в гърба, когато дойде време.

— Най-после — изпъшка до него Желязната глава.

— Какво най-после?

— Това. — Калдер чу плискането на пикня в ямата отпред. — Знаеш ли, Калдер, ти сам го каза.

— Какво казах?

— Глупаците не стигат дотам, където съм аз. Много съм далече от мисълта, че Дау Черния ме иска мъртъв, нито пък теб. Но да кажем, че е така, каква помощ можеш да ми предложиш? Похвалите на баща ти ли? Те изгубиха почти целия си смисъл, когато той загуби във Височините, а останалото — когато Кървавия девет му размаза главата пред стените на Карлеон. Опа. — Калдер усети шуртенето по ботушите си. — Ще прощаваш. Май не всички сме така умели с пишките като теб. Колкото и да съм трогнат от предложението ти, мисля засега да остана с Дау.

— Дау Черния няма друго освен тази война и страха на хората от него. Когато умре, нищо от това няма да остане.

Желязната глава замълча, а Калдер се замисли дали не беше отишъл прекалено далече.

— Хм. — Разнесе се подрънкване, докато Желязната глава закопчаваше колана си. — Ми убий го. Но дотогава намери други уши за лъжите си. А също и друга яма, не искаш да се удавиш точно в тази, повярвай ми.

Калдер усети едно здраво пляскане по гърба и размаха ръце, за да запази равновесие на ръба на ямата. Когато най-после се закрепи, Желязната глава си беше тръгнал.

Калдер остана за момент. Ако думите му бяха семена, не знаеше от този разговор каква реколта да чака. Но не всичко беше напразно. Сега поне знаеше, че Керм Желязната глава е доста по-проницателен, отколкото изглеждаше. А дори само това си заслужаваше пикнята по ботушите.

— Един ден аз ще седна на стола на Скарлинг — прошепна в тъмното Калдер. — И ще те накарам да ми ядеш лайната, а ти ще ми казваш как нищо по-вкусно не си ял през живота си.

Това повдигна леко настроението му.

Той изтръска, колкото можа, един по един ботушите си и тръгна.

Финри не издаваше звук. Горст също. Но това го устройваше напълно. Прешлените на гръбнака ѝ прозираха през бледата кожа, тънките мускулчета на прегърбените ѝ рамене се свиваха и отпускаха, а и това противно разтърсване на задника ѝ при всеки негов тласък. В главата му всичко изглеждаше толкова по-хубаво.

Двамата бяха в палатката на мъжа ѝ. Или не. Това не помагаше. В жилището ми в двореца. Същото, което му се полагаше като командир на Дворцовата стража. Да. Така беше по-добре. Приятно се чувстваше в него. Просторно. Или може би в щаба на баща ѝ? На бюрото му? Пред всички офицери, по време на инструктаж. Как не! Пфу. Жилището в двореца беше по-лесно, по-познато от хилядите протрити от изживяване фантазии, в които Висшият съвет не го беше свалял от поста му.

Обичам те, обичам те, обичам те. Не че го усещаше като любов. Всъщност не го усещаше като нищо. Със сигурност нищо хубаво. Просто механично движение. Като навиването на часовник, беленето на морков или доенето на крава. От колко време вече го правеше? Кръстът го болеше, коремът също, гърбът и раменете му бяха насинени от битката в плитчините. Пляс, пляс, пляс. Той оголи зъби, стисна здраво хълбоците ѝ и се съсредоточи върху спомена за просторното му жилище в двореца…

Още малко, още малко, още малко…

— Ще приключваш ли вече?