Но Финри не дочака отговор. Горст я проследи с поглед, докато отиваше да говори с баща си. Не я винеше.
Калдер се изниза от военния съвет на Дау, преди да се наложи да дава обяснения на Скейл. Тръгна с бърза крачка между огньовете, без да обръща внимание на гневните ругатни, които му подхвърляха мъжете около тях. Мина между два осветени от факли каменни блока, забеляза златния проблясък на бронята на един от крачещите надолу по склона и го догони.
— Златен! Златен, трябва да говоря с теб!
Глама Златния го изгледа през рамо. Сигурно се надяваше да докара едно свирепо изражение, но с тази подутина на бузата имаше вид на притеснен от вкуса на хапката в устата си. Калдер едва потисна напушилия го смях. Но тази размазана физиономия представляваше възможност, която не беше за изпускане.
— К'фо, мифлиш, имам да гофоря аж с теб, Калдер? — озъби се Златния и трима от именитите му войни застанаха зад гърба му, наежени, с потрепващи над дръжките на оръжията пръсти.
— Тихо, наблюдават ни! — Калдер се доближи до Златния, почти се притисна в него, сякаш щеше да му казва нещо много тайно. Знаеше, че това действа, че кара другия да направи същото, независимо колко малко му се иска да говори с него. — Реших, че можем да си помогнем един на друг, след като така и така сме в едно и също положение…
— Шъщото ли? — наежи се Златния и посиненото му лице надвисна застрашително над това на Калдер. Той се дръпна, уж изплашен, притеснен, но вътрешно се чувстваше като рибар, усетил клъвването по влакното на въдицата. Думите бяха неговото оръжие, а разговорът — бойно поле. И на него тези глупаци бяха още по-безполезни, отколкото той на истинско такова. — Как тошно го вишдаш като шъщото,
— Дау си има любимци, прав ли съм? А ние, останалите, бъхтаме за огризките от масата му.
— Лубимтси?
На Златния му беше доста трудно с тези подпухнали устни и колкото повече заваляше думите, толкова повече се изнервяше и фъфленето се засилваше.
— Днес ти води атаката, а
Странно, какъв невероятен успех постигаха най-плоските ласкателства. Особено при хора с безгранична суета. Калдер знаеше това от опит. Доскоро беше един от тях.
— На мен не го е казвал — промърмори Златния.
Нямаше вид на убеден, но му личеше колко много му се искаше да е така.
— А можеше ли? Та той беше крал на Севера. Не можеше да си позволи лукса да казва на хората какво наистина мисли за тях. — И по-добре, помисли си Калдер, защото също като него баща му смяташе Златния за самодоволен, надут празноглавец. — Но аз мога — продължи той, но избра да не го прави. — Няма причина двамата с теб да стоим един срещу друг като врагове. Дау точно това иска, да ни раздели. За да може да си подели властта, славата и златото с такива като Сцепеното стъпало, Десетократния… Желязната глава. — Името накара лицето на Златния да потрепери, сякаш някой заби игла в подутата му буза. Идиот, толкова голяма беше враждата му с Желязната глава, че го заслепяваше, не можеше да види нищо от нея. — Не трябва да оставяме това така — прошепна заговорнически Калдер и дори си позволи да сложи ръка на рамото на Златния. — Заедно, двамата с теб можем да постигнем много…
— Штига! — смотолеви Златния и блъсна ръката на Калдер от рамото си. — На друг ги рашправай лъжите ши!
Той се обърна и тръгна обратно по склона, но Калдер със задоволство забеляза съмнението в погледа му, преди да го направи. Той повече и не искаше. Ако не можеш да подмамиш враговете да ти се доверят, поне можеш да засилиш недоверието им един в друг. Сега търпение, така щеше да каже баща му, ако беше жив, търпение. Калдер се усмихна, докато изпращаше с поглед Златния и хората му. Беше посял семената на недоверието. Сега просто трябваше да изчака времето за прибиране на реколтата. Дано само оцелееше достатъчно дълго, за да вземе косата в ръце.
Лорд-губернатор Мид хвърли поредния начумерен поглед на Финри, преди да си тръгне и да я остави насаме с баща ѝ. Повече от очевидно бе, че не можеше да понесе мисълта за някой с повече власт от него, още по-малко — жена. Но ако си мислеше, че тя просто ще злослови зад гърба му, явно жестоко я беше подценил.
