— После — продължи той, — когато имам две такива парчета. — Той постави внимателно един тънък резен жълтеникаво сирене на едната филия и плесна рязко отгоре му другата, сякаш искаше да смаже въображаема муха. — Така сиренето остава по средата и готово!

— Хляб и сирене — каза Йон и взе в една ръка буцата сирене, а в другата половина самун хляб. — Същата работа.

Той отхапа една голяма хапка от сиренето и хвърли буцата на Скори.

— Ех, никой от вас ли няма поне малко въображение? — Той вдигна творението си пред очите и го огледа на оскъдната светлина. — Това тук е толкова хляб и сирене, колкото секирата е стомана и дърво, или пък човекът плът и кокал.

— А какво е тогава? — попита Дрофт, захвърли ядосано кремъка настрана и се надигна от мокрите пръчки.

— Нещо изцяло ново. Най-обикновените хляб и сирене, но претворени в едно по-велико цяло. Аз го наричам… сирене в капан. — Уирън отхапа внимателно от крайчеца на творението си. — О, да, приятели, това има вкус на… напредък. Става и с шунка. С всичко става.

— Трябва да пробваш с лайно — каза Прекрасна.

Дрофт прихна шумно и от носа му избиха сополи, но Уирън не изглеждаше никак притеснен.

— Знаеш ли какво ѝ е хубавото на войната? Принуждава хората да оцеляват с каквото имат подръка. Кара ги да мислят поновому. Няма ли война, няма напредък. — Той се изтегна назад и се облегна на лакът. — Виждаш ли, войната е като ралото, което държи земята плодородна, като огъня, който прочиства полето от плевели, като…

— Лайното, което кара цветята да растат?

— Точно така! — Уирън махна рязко към нея с творението си и сиренето излетя от между двете филии и падна върху незапаления огън. Йон така се разхили, че от ноздрите му хвръкнаха трохи. Дори Скори спря обичайното си тананикане и се разсмя с глас. Гушата също се засмя и от това му стана добре. Уирън се загледа в двете увиснали в ръката му филии хляб. — Май не съм го хванал достатъчно здраво в капана това сирене.

Той натъпка хляба в устата си и се зарови в съчките, за да намери сиренето.

— Някакво движение сред Съюза? — попита Гушата.

— Нищо засега. — Йон примижа към светлото петно на изток. — Но зората наближава. Май скоро ще има.

— Някой да вдигне Брак — каза Гушата. — Цял ден ще се муси, ако пропусне закуската.

— Разбрано, главатар — отвърна Дрофт и отърча към спящия планинец.

Гушата посочи към изтегления от ножницата меч в коленете на Уирън:

— Сега не трябва ли да бъде окървавен?

— Или трохите се броят? — добави Прекрасна.

— За беда, не. — Уирън прокара длан по острието, после изтри кръвта с остатъка от кората на едната филия и прибра Меча в ножницата. — Напредъкът е болезнен — промърмори и засмука порязаното.

— Главатар? — Доколкото можеше да види в тъмното, а и с така преметната от вятъра през лицето коса, Дрофт изглеждаше разтревожен от нещо. — Не мисля, че Брак иска да става.

— Ще видим тази работа. — Гушата се запъти към масивната фигура, свита на топка под одеялото. — Брак. — Смушка го с върха на ботуша си. — Брак?

Татуираната половина на лицето на планинеца беше покрита със ситни капчици пот. Гушата сложи ръка на бузата му. Беше студена. Нямаше усещането, че докосва човек. Просто плът и кокал, както каза преди малко Уирън.

— Ставай, Брак, тлъста свиньо такава — кресна Прекрасна. — Ставай, преди Йон да е изял всичката…

— Брак е мъртъв — каза Гушата.

Финри не знаеше от колко време вече седеше така, седнала на сандъка с багажа си, подпряла лакти на студения перваз, с отпусната в дланите брадичка. Достатъчно дълго, за да види как кривите била на хълмовете се открояват на фона на небето, бързеите на реката заблестяват след вдигането на мъглата и гората от изток придобива някакво очертание. Сега, ако се вгледаше внимателно, виждаше върха на назъбената палисада на Осранг и светлинката, която блещукаше в един от прозорците на едната кула над нея. През няколкостотинте крачки тъмно поле отпред, кривата ивица от блещукащи факли очертаваше предната линия на Съюза.

Още малко да просветлееше небето, още малко от света да се покажеше от мрака и хората на лорд-губернатор Мид щяха да изскочат от траншеите и да се втурнат към града. Тя прехапа върха на езика си, колкото силно можа, без да извика от болка. Вълнуваше се и същевременно с това умираше от страх.

Протегна се и огледа през рамо покритата с паяжини стая. Беше направила един безцелен опит да сложи ред и почисти, след което си призна, че не става за къщовница. Замисли се какво ли е станало със собствениците на тази странноприемница. Не знаеше дори какво ѝ е името. На идване май беше забелязала стърчащ отпред кол, но на него нямаше табела. Това прави войната. Отнема идентичността на хора и места и превръща едните във врагове, а другите в позиции за превземане и източници на продоволствие за заграбване. Безлични неща, които с лекота и напълно безнаказано биват разбивани, убивани и изгаряни. Да, ужасно нещо е войната. Но колко възможности носи със себе си.

Перейти на страницу:

Поиск

Книга жанров

Похожие книги