Ефрейтор Тъни отдавна си беше извоювал репутацията на човек с непоклатим сън. Можеше да спи навсякъде, по всяко време, независимо от обстоятелствата, но готов да скочи на мига, готов за действие или ако зависеше от него — готов да го избегне. Цялата обсада на Улриок беше прекарал в спане, в най-предния окоп, само на петдесет крачки от пробива в стената, но въпреки това успя да се събуди навреме и когато прецени, че боят беше отслабнал достатъчно, да претича през труповете и да прибере подобаващо количество плячка, толкова, колкото и онези, които на практика бяха участвали в битката.
Ето защо подгизналата от ситния ръмеж гора и мушамата над главата му бяха точно толкова удобни, колкото биха били и легло с пухена завивка. Новобранците му обаче не бяха така обиграни. Той отвори от раз очи. Беше мразовито, все още нощ, точно преди зазоряване. Беше седял облегнат на дънера на едно дърво, стиснал в една ръка знамето на полка. Повдигна леко единия край на мушамата и надзърна към двамата, които още клечаха на мократа земя.
— Така ли? — прописка Жълтен.
— Не — отвърна шепнешком Уорт. — Подпалките отдолу, после удряш с огнивото…
Тъни скочи като опарен и смаза с подметка скупчените лигави съчки.
— Никакъв огън, тъпаци такива, ако врагът не забележи пламъците, няма да пропусне дима! — кресна им той.
Не че Жълтен щеше да успее да запали прогнилите съчки и след десет години опити, хлапето дори не държеше огнивото както трябва.
— Но как тогава да сготвим бекона, ефрейтор Тъни?
Уорт вдигна към него тенджерката със сгърченото на дъното, противно на вид парче.
— Няма да го готвите.
— Да го ядем суров ли?
— Не ви съветвам — отвърна Тъни. — Особено теб, Уорт, предвид деликатното състояние на червата ти.
— Предвид какво?
— Скапания ти стомах.
— Какво да ядем тогава? — посърна новобранецът.
— Какво друго имате?
— Нищо.
— Значи, това ще ядете. Освен ако не намерите нещо по-добро.
Настроението на Тъни беше доста противно, дори и за това ранно ставане. В главата му се въртеше някакво особено чувство, че трябва да е ядосан за нещо, въпреки че не се сещаше за какво. До момента, в който не си спомни как косата на Клидж изчезна под повърхността на тинята. Той срита жалките опити за огън в храстите.
— Полковник Валимир беше тук преди малко — промърмори вяло Жълтен, сякаш точно това щеше да повдигне настроението на Тъни.
— Страхотно — изсъска той в отговор. — Може него да изядем за закуска.
— Може да е донесъл храна със себе си.
— Хм — изсумтя Тъни. — Офицерите не носят друго освен неприятности, а нашето момче, Валимир, е от най-лошите в това отношение.
— Глупав? — промърмори Уорт.
— Умен. И амбициозен. От типа офицери, които се изкатерват до следващото си назначение по трупа на простия човечец.
— Ние ли сме простият човечец? — попита Жълтен.
Тъни го изгледа втренчено.
— Ти си самото олицетворение — каза накрая той, а Жълтен се нахили, доволен от чутото. — Още ли не се е появил Летерливър?
— Ледерлинген, ефрейтор Тъни.
— Знам, Уорт. Казвам го неправилно, защото ми е забавно.
Той изду бузи и изпъшка тежко. Откакто започна тая офанзива в Севера, стандартите му за забавление направо се бяха сринали.
— Не сме го виждали — отговори Жълтен и се загледа натъжен в изоставеното на дъното на тенджерката парче бекон.
— Това поне добре. — Двамата го зяпнаха недоумяващо. — Лепърлувър отнесе вестта до ония, дето си прекарват деня в бутане на оловни войничета по голямата маса. Ако някой ще носи обратно заповедите ни, това най-вероятно ще е той.
— Какви заповеди? — попита Жълтен.
— Откъде, мамка му, да знам какви? Но каквито и да са, заповедите са лошо нещо. — Тъни погледна сърдито към края на гората. Не виждаше през стволовете на дърветата, мъглата и надвисналия шубрак, но чуваше шума на потока, придошъл от половината дъжд през нощта. За другата половина имаше подозренията, че беше попила по него, чак до долните гащи. — Може да са дори заповеди за атака. Да прекосим потока и да ударим северняците по фланга.
Уорт остави бавно тенджерката на земята и се хвана за корема.
— Ефрейтор, мисля, че…
— Е, не мислиш, че искам да го правиш тук, нали?
Уорт отърча в храстите, с наполовина разкопчан в движение колан. Тъни седна отново до дървото, облегна се на ствола, извади манерката на Жълтен и сръбна малко.
— Може ли… — облиза пребледнели устни Жълтен.
— Не. — Тъни го изгледа през присвити клепачи и отново отпи от манерката. — Освен ако нямаш с какво да платиш. — Последва мълчание. — Е, сега знаеш.
— Поне палатка да имахме — промълви едва-едва Жълтен.
— Да имахме, но останаха при конете. Пък и кралят е преценил за уместно да оборудва верните си войници с някакъв нов тип палатки, впечатляващо неадекватни за местонахождението ни, предвид това, че текат през всеки шев. — Което, виж ти каква случайност, отвори добър пазар за стария тип и Тъни на два пъти вече си беше докарал приличен доход. — А и как ще я разпънеш тук?
Той се притисна в дънера зад гърба си и се размърда, за да се почеше между плешките.
— Какво да правим сега?
