Герои полностью

— Нищо, боецо. Освен ако изрично не му е наредено друго, добрият войник не прави нищо. — През една триъгълна пролука в клоните небето беше започнало едва-едва да просветлява. Тъни притвори очи. — Онова, което хората у дома никога не осъзнават, е каква скука е войната.

Секунда по-късно вече спеше отново.

Калдер сънуваше онзи сън, който рядко пропускаше да го навести нощем.

Тронната зала на Карлеон, потънала в сянка. Шумът на реката под високите прозорци. Баща му все още е крал на Севера. Вижда себе си, но по-млад, седи на стола на Скарлинг и гледа подигравателно. Гледа със самодоволна усмивка на уста към вързания на пода Форли Слабака и застаналия над него Злия, с готова в ръка секира.

Калдер знаеше, че това е само сън, но смразяващият кръвта страх беше напълно реален. Опита се да изкрещи, но устата му беше като запушена. Опита да помръдне, но сякаш беше вързан по-здраво и от Слабака. Скован в оковите на онова, което беше направил, и онова, което не беше.

— Какво да го правим? — пита Злия.

— Убий го — отговаря младият Калдер.

Със стоварването на секирата Калдер скочи в леглото и заопипва стреснат завивката. В стаята беше тъмно като в рог. Нямаше го онова топло чувство на облекчение след събуждането от кошмар. Кошмарът му всъщност се беше случил. Той свали крака от леглото и разтри потните си слепоочия. Отдавна се беше отказал от мисълта, че от него ще излезе свестен човек, нали така? Защо тогава все още сънуваше като такъв?

— Мир, а? — Калдер подскочи и сърцето му заби лудо в гърдите. На стола в ъгъла на стаята забеляза една масивна фигура, по-черна в и бездруго тъмната стая. — Точно приказките за мир ти докараха изгнанието.

Калдер въздъхна облекчено.

— Добро утро и на теб, братко.

Скейл беше облякъл вече бронята, но в това нямаше нищо чудно. В последно време Калдер подозираше, че той спеше с нея.

— Мислех, че ти си умният. Ако продължаваш така, ще стигнеш право при пръстта, а ще завлечеш и мен със себе си и тогава край със завета на баща ни. Мир? В деня на победата?

— Видя ли им физиономиите обаче? Много от тях са готови да сложат край на битките, без значение след победа или не. Наближават тежки дни и тогава, когато дойдат, все повече от тях ще започнат да мислят като нас…

— Като теб — сряза го Скейл. — Мен днес ме чака битка. Човек не става герой с приказки.

— В такъв случай — Калдер не можа да скрие раздразнението си — може би на Севера му трябват по-малко герои и повече мислители. Повече строители. Баща ни я бъде запомнен с битките си, я не, но онова, което остави след себе си, са пътищата, които прокара, нивите, които разчисти, градовете, пещите и доковете, и…

— Той прокара пътищата, за да придвижва по-лесно войската си. Разчисти нивите, за да има с какво да я храни. Градовете раждат войници, пещите коват мечове, а доковете доставят оръжие…

— Баща ни се би, защото нямаше друг избор, не защото…

— Тук е Северът! — изрева Скейл и малката стая се разтресе от гласа му. — Тук всеки трябва да се бие! — Калдер преглътна смутен, изведнъж не беше толкова убеден в себе си, беше дори леко изплашен. — Без значение дали му се иска, или не. Рано или късно, всеки трябва да се бие.

Калдер облиза нервно устни, но още не беше готов да приеме поражението.

— Баща ни предпочиташе да постига своето с думи. И хората го слушаха, защото…

— Защото знаеха, че е изкован от желязо! — Скейл стовари юмрук върху подлакътника на стола и дървото изскърца. Удари отново, откърти го от стола и го запрати с тракане нанякъде по дъските на пода. — Знаеш ли какво помня аз от думите му? „Постигай своето с приказки, защото са безплатни, но думите на въоръжения са къде-къде по-убедителни. Затова, ако ще говориш, вземи си и меча.“ — Той стана и хвърли нещо към Калдер. Нещото го блъсна в гърдите и той изписка стреснато, но успя да го хване в ръце. Беше тежко, твърдо, с бледи проблясъци на метал. Мечът му, прибран в ножницата. — Излизай навън. — Масивната фигура на Скейл надвисна отгоре му. — И си вземи меча.

Навън пред схлупената къщурка не беше много по-светло, отколкото вътре. Небето едва просветляваше на изток и очертаваше черните силуети на Героите на билото на хълма. Духаше силен вятър, който люлееше на вълни ечемика, шибаше ситния ръмеж в лицето на Калдер и го караше да се гуши в дрехите от студ. На един кол край къщата се поклащаше плашило и съдраните му ръкавици сякаш канеха въображаем партньор да се присъедини към лудешкия му танц. Стената на Клейл — високата до гърдите камара от обрасли с мъх камъни — тръгваше от една могила отдясно и свършваше доста високо на стръмното било на Героите. Хората на Скейл се бяха сгушили на завет зад нея, повечето още увити в одеяла, точно както му се искаше и на Калдер. Не помнеше откога не беше виждал света в такъв ранен час и от това, което видя, остана убеден, че е още по-грозен от обичайното.

Скейл посочи на юг, към пролуката в стената, откъдето тръгваше един изровен, набразден от локви черен път.