Физиономията му беше толкова начумерена, че още малко и щеше да е в състояние да кърти с нея парчета от Героите.
— И за нищо не се оплакваше. Освен че няма достатъчно храна. — Гласът на Гушата потрепери леко и той почти изписка последната дума. Ама че звук от главатар на дузина, че и в момент като този. Покашля се. — Не се насити този Брак. Но умря… спокойно, в съня си. Мисля, че това би му допаднало, при все че обичаше битката. Да умреш в съня си, е далече по-добър край от този със стомана в корема, пък каквото ще да се пее в песните.
— Майната им на песните — каза Прекрасна.
— Ъхъ. Майната им. Не знам кой е погребан тук, но дори и Скарлинг да е, знам, че ще се гордее да дели пръстта с Брак-и-Дейн. — Гушата изви устни в презрителна гримаса. — Пък ако ли не, майната му и на него. Обратно при пръстта, Брак.
Той клекна и тъй като капачката на коляното му заплашваше всеки момент да се пръсне, въобще не му беше трудно да си придаде жален вид. Взе шепа влажна пръст и я пръсна над купчината.
— Обратно при пръстта — промърмори Йон.
— Обратно при пръстта — каза Прекрасна.
— Погледнато откъм хубавата му страна — обади се Уирън, — той вече е там, накъдето сме се запътили всички. Не съм ли прав?
Той изгледа дузината, сякаш беше очаквал, че ще им повдигне малко духа, и когато това не стана, сви рамене и тръгна нанякъде.
— Няма го вече стария Брак. — Скори коленичи до гроба и постави длан на влажната пръст. Челото му беше сбръчкано, сякаш се мъчеше да разгадае някаква много трудна загадка. — Не мога да повярвам. Добри думи, главатар.
— Мислиш ли? — Гушата примижа от болка, докато се изправяше, и изтупа пръстта от ръцете си. — Не знам колко дълго ще издържа да правя това.
— Ъхъ — смотолеви Скори.
— Е, такива са времената.
— Ставай.
Бек блъсна крака и се намръщи. По принцип нямаше нищо против ботуш в ребрата от време на време, но не и от Рефт и не и когато му се струваше, че току-що беше заспал. Беше лежал дълго буден в тъмното, а Коул Тръпката не излизаше от мислите му. Цяла нощ се въртя под одеялото, а пред очите му все беше онзи малък нож, с който ръга вързания пленник.
— Какво?
— Южняците идват, ето какво.
Бек отхвърли одеялото и прекоси набързо таванската стаичка. От съня и раздразнението от ботуша в ребрата не беше останала следа. Наведе се под една от ниските греди на покрива, затвори с шут скърцащата врата на вградения в стената шкаф, разблъска с рамо Стодър и Брейт и погледна през един от тесните прозорци.
Отчасти очакваше да види избиващи се мъже по уличките на Осранг, фонтани кръв и развети знамена, да чуе вече съчинените песни току под прозореца, но като погледна, в града беше тихо и нищо не помръдваше. Беше малко преди зазоряване и дъждът беше покрил с мъглива пелена схлупените постройки.
На около четирийсет крачки от другата страна на покрития с павета площад, кафявата река бушуваше, придошла от дъжда. Мостът не беше нищо особено, без значение цялата дандания по опазването му — една-единствена арка от протъркан камък, широка едва колкото двама конници да се разминат. От дясната му страна имаше мелница, а от лявата — ред ниски къщи с отворени капаци на прозорците, където няколко тревожни лица, също като него, се бяха обърнали и гледаха на юг. От другата страна на моста, една тясна, вдлъбната на коловози уличка водеше между два реда кирпичени къщурки към южната страна на палисадата. Стори му се, че през пелената на дъжда видя по рампите на стената да се движат хора. Сигурно бяха просто няколко арбалетчици, готови да посрещнат първата атака.
В този момент от една странична уличка изтичаха мъже и започнаха бързо да се нареждат в редица пред северния край на моста. Някакъв мъж с хубаво наметало крещеше заповеди. Войниците застанаха най-отпред, готови да направят стена от изрисуваните си щитове. Селяните от леката пехота се струпаха зад тях, готови да насочат копия.
Повече от очевидно бе, че предстои битка.
— Трябваше да ми кажеш по-рано — каза троснато Бек, върна се бързо до одеялото си и започна да си обува ботушите.
— По-рано не знаех — отвърна Рефт.
— На.
Очите на Колвинг бяха пълни със страх, докато подаваше на Бек парче черен хляб.
Само при мисълта за ядене му призля. Той грабна меча си и изведнъж осъзна, че нямаше къде да отиде с него. Не беше, като да има място на палисадата, в стената от щитове или където и да било другаде. Погледна към стълбите, после към прозореца, а свободната му ръка се свиваше в юмрук от нетърпение, отпускаше се и пак се свиваше.
— Какво правим сега? — попита.
— Чакаме. — Потопа замъкна крак по последното стъпало и влезе в таванската стаичка. Беше си сложил ризницата и по раменете му блестяха ситни капчици вода. — Ричи ни даде да удържаме две къщи, тази е едната. Другата е точно отсреща, от другата страна на улицата. Аз ще съм там.
— Така ли? — Бек с изненада долови страха в гласа си. Беше се изложил, прозвуча точно като дете, което пита майка си наистина ли ще го остави сам в тъмното. — Да знаеш, някои от тези хлапета ще имат нужда от мъж наоколо…
