— Половината от момчетата са скрити пред Стария мост. Когато южняците тръгнат да минават по него, ще спрем копелетата.
Калдер не искаше да му противоречи, но нямаше как да не попита.
— Колко са от другата страна?
— Много. — Скейл го погледна, сякаш го предизвикваше да каже нещо, но Калдер просто почеса глава. — Ти оставаш тук, зад стената, с Бледоликия и останалата част от момчетата. — Калдер кимна. Да стои зад стената, беше работа точно като за него. — Рано или късно обаче, ще имам нужда от помощта ти. Когато те повикам, тръгваш напред. И се бием рамо до рамо. — Калдер примижа срещу вятъра. Това вече не звучеше като работа точно за него. — Мога да ти вярвам, че ще го направиш, нали?
— Разбира се — погледна го намръщено Калдер. Принц Калдер, самото олицетворение на надеждността. — Няма да те подведа.
Смелият, дързък принц Калдер.
— Каквото и да сме изгубили, все още имаме един другиго. — Скейл сложи ръка на рамото му. — Не е лесно, нали? Да бъдеш син на велик мъж. Човек би си помислил, че това върви с куп предимства, че уважението и възхищението на другите са ти гарантирани. Но е точно толкова трудно, колкото за вейката, прокарала от семето на огромно дърво, която трябва да се бори за живот под задушаващата му сянка. И малко успяват да стигнат до слънчевата светлина без чужда помощ.
— Ъхъ.
Калдер не си направи труда да му казва, че да си по-малък син на велик мъж, значеше двойно повече работа. Не един, а два дънера трябва да отсечеш, за да разпериш листа под слънцето.
Скейл кимна към Пръста на Скарлинг, където все още блещукаха светлинките на няколко от огньовете в лагера на Десетократния.
— Ако не успеем да ги удържим, Десетократния трябва да ни дойде на помощ.
Калдер повдигна вежди.
— По-скоро самият Скарлинг ще ни дойде на помощ, отколкото онова дърто копеле.
— Тогава, значи, сме само аз и ти. Може невинаги да сме се разбирали, но сме семейство.
Скейл протегна ръка и Калдер я стисна.
— Семейство — повтори той.
„Да кажем полусемейство.“
— Успех, братко.
— И на теб.
„Доведени братко.“
Калдер проследи с поглед Скейл, докато се мяташе на седлото и препускаше по черния път към Стария мост.
— Имам чувството, че днес ще ти трябва повечко късмет, Ваше Височество.
Фос Дълбокото стоеше под течащата стряха на малката веранда. Протритите му дрехи и обветреното лице се сливаха с олющената стена зад гърба му.
— Не знам аз. — Плиткото седеше, увит в одеялото си, и от него се виждаше само нахилената му физиономия, която сякаш се рееше безтелесна във въздуха. — Най-голямата планина от първокачествен успех може и да свърши работа.
Калдер им обърна, намусен, гръб и се загледа в полето на юг. Имаше чувството, че двамата ще се окажат прави.
Наоколо нямаше педя земя, по която вече да не беше копано. Явно още няколко от ранените бяха умрели през нощта. Виждаха се малки групички мъже, прегърбени под дъжда, с натъжени погледи. С лица, посърнали от съжаление или може би самосъжаление, но понеже отвън разликата не личеше, вършеха идеална работа за погребения. Чуваха се безсмислените брътвежи на главатарите, всичките с един и същи сърцераздирателен патос. Един от тях беше Сцепеното стъпало — само на двайсетина крачки от тях, стоеше над гроба на един от именитите войни на Дау и се опитваше да докара сълзи в очите. От самия Дау, естествено, нямаше следа. Това със сълзите в очите не беше точно в негов стил.
Междувременно подготовката за деня си течеше. На мъжете над гробовете никой не обръщаше внимание, сякаш бяха невидими, все едно и те самите се бяха преселили в отвъдното. Мъжете изпълзяваха с ругатни от влажните постели, проклинаха мокри дрехи, подсушаваха лъснали от влага оръжия и брони, тършуваха за храна, пикаеха, почесваха се, изсмукваха последни капки от вчерашните бутилки, показваха си един на друг взети от южняците трофеи, смееха се на някоя и друга шега. Смееха се с глас, защото знаеха, че днес им предстои черна работа. А в такъв ден и малкото повод за смях е за предпочитане пред никакъв.
Гушата огледа останалите. Стояха с наведени глави. Всички, освен Уирън, който се беше изпъчил, прегърнал Меча, вирнал лице към небето и изплезил език под дъжда. Гушата леко се подразни, но и малко му завидя. Щеше му се и него да го знаеха като ненормалник, така нямаше да му се наложи всеки път да минава през тази безсмислица. Но си имаше начин как стават нещата, което е редно — редно е и от него измъкване нямаше.
— Кое прави от човека герой? — попита той, загледан в празното пространство пред себе си. — Големите дела? Голямото име? Славата и песните? Не. Това, да се държиш за момчетата в дузината, казвам аз. — Уирън изсумтя одобрително и пак изплези език на дъжда. — Брак-и-Дейн слезе от планините преди петнайсет години, четиринайсет от тях се би до мен и през цялото това време винаги слагаше дузината преди себе си. Не помня вече колко пъти този дангалак ми спасява живота. И винаги намираше по някоя добра дума, че и весела. Мисля, че веднъж успя да разсмее дори Йон.
— Два пъти — каза Йон.
